Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Ник реши да не споделя с баща си, че или преследвачът от Олбани се е появил отново, или някой, който копира действията му, сега я преследва в Спринг Лейк. Знаеше, че баща му ще реагира точно като него: "Махни се от тази къща. Там не си в безопасност."

В сряда, след като прочете във вестниците за изравянето на още два трупа – един от наши дни и друг от миналото – Ник не се изненада, че баща му нахълта при него с гневно изражение, от което новопостъпилите във фирмата обикновено ги побиваха тръпки.

– Ник – подхвана той рязко, – в онова градче обикаля психопат. Досети ли се, че щом Емили Греъм търси връзка между него и убиеца от миналото, тя ще бъде в опасност.

– И на мен ми хрумна същото – увери го Ник спокойно. – Дори го обсъдих с Емили.

– Откъде са знаели къде да копаят вчера за тези останки?

– Прокурорът каза само, че получили анонимен сигнал.

– Най-добре е Емили да бъде предпазлива. Знам. Тя е умна. Сигурно е напипала нещо и иска да установи връзката. Ник, обади ѝ се. Предложи ѝ телохранител. Имам няколко души, които ще се справят. Или предпочиташ аз да ѝ се обадя?

– Не, не. Точно смятах да ѝ звънна.

Докато баща му излизаше от кабинета, Ник се сети за Линди, модната редакторка, с която няколко години поддържаше връзка. Преди шест месеца, изпращайки я до дома ѝ, каза:

– Смятам да ти звънна.

Тя му отвърна:

– Добре. Надявам се да е със съобщението, което чакам. – Линди се засмя на смаяното му изражение. – Ник, мисля, че е време всеки да продължи по пътя си. Като двойка не стигаме доникъде, а аз не ставам по-млада. Чао.

Представа нямаше дали Емили ще приеме дори обаждане по телефона от него, помисли си Ник, докато набираше номера ѝ.

В сряда сутринта Емили стана в шест и с неизменната чаша кафе в ръка отиде в трапезарията, за да работи върху проекта си. Намирането на скелета и черепа на авеню "Лъдлам" придаде нов тласък на усилията ѝ да открие какво свързва стария и новия убиец.

Подобно чувство изпитваше, когато подготвяше защита на клиент: усещането, че е на прав път; увереността, че ще намери каквото ѝ е необходимо, за да докаже теорията си.

Беше абсолютно сигурна, че – освен ако не го спрат – убиецът, копиращ действията отпреди век, ще отнеме още един живот в събота, 31 март.

В девет се обади Джордж Лорънс.

– Емили, с майка прегледахме всички фотоалбуми и спомени, прибрани на тавана. За да не губиш време в напразно ровене, отделихме нещата, които биха представлявали интерес за теб. Ако ти е удобно, след половин час ще мина да ти ги донеса.

– Би било чудесно.

Емили се втурна горе да си вземе душ. Точно се облече и на вратата се звънна.

Джордж Лорънс внесе два тежки кашона. Днес, по яке и спортен панталон, в очите на Емили някак се наби впечатлението, че той всъщност изглежда много по-уязвим, отколкото подсказваше овладяното му поведение при срещата в събота.

Остави кашоните на пода в трапезарията.

– Прегледай ги, като ти остане време – предложи той.

Огледа трапезарията и забеляза купчините листа по столовете, картона на масата.

– Изглеждаш доста заета. Не бързай да връщаш тези неща. Мама не ги е поглеждала поне от двадесет години. Когато свършиш, ѝ се обади. Мъжът на икономката ще ги прибере.

– Идеално. Чакай да ти покажа с какво се занимавам – предложи Емили.

Джордж Лорънс се наведе над масата, а тя започна да му обяснява как е реконструирала градчето от 90-те години на деветнадесети век.

– Тогава е имало много по-малко къщи; знаеш го по-добре от мен – посочи Емили към макета, – а и архивите не са пълни. Надявам се от вашите материали да науча нови неща.

– Това ли е твоята къща? – попита той и докосна покрива на една от миниатюрните къщурки.

– Да.

– А това нашата ли е?

– Да.

– Какво се опитваш да направиш?

– Да разбера как трите млади жени са изчезнали безследно. Търся къща на някой от техните приятели – вероятно някой от приятелите им мъже, – където е възможно да са били примамени. Онзи ден например – на обяда у вас – срещнах Каролин Тейлър. Тя си спомни, че според нейната роднина Филис Гейтс – приятелка на моята далечна леля Маделин и на вашата роднина Джулия Гордън, Маделин е била убита от годеника си Дъглъс.

Емили посочи една от къщичките и продължи:

– Помисли за това: тук е къщата на семейство Шапли, а точно отсреща е домът на семейство Картър. Говори се, че в деня, когато Маделин е изчезнала, Дъглъс е изпуснал ранния влак за вкъщи. Но дали отговаря на истината?