Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Не е изключено, продължи докторът, в предишен живот Марта Лорънс да е била Маделин Шапли, а Карла Харпър – Летисия Грег.

Не е вярно, но е интересна концепция.

Доктор Пател изрази мнението, че като повтарям престъпленията от деветнадесети век, се противопоставям на кармата и ще има много да плащам при следващо прераждане.

Възможно е да е така, но е възможно и да не е.

Най-накрая го попитаха дали сега Елен Суейн не живее в друго тяло, дали не съм я разпознал и дали няма да я потърся следващата събота.

Е, аз вече избрах следващата си жертва. Не е Елен, но ще спи вечния си сън до Елен.

И измислих нов план, за да заблудя полицията.

Много е симпатичен и страшно ми допада.

Телефонният звън в девет и половина намери Клайтън Уилкокс зад затворената врата в кабинета. По време на закуската Рейчъл беше нетърпима. Приятелка, купила брой на онзи парцал "Нашънъл дейли", търсещ единствено сензации, ѝ се обадила да ѝ съобщи, че на първа страница е напечатана потресаваща статия за загубения ѝ шал.

Вдигна телефона, изпълнен с лоши предчувствия и убеден, че звънят от полицията, за да го разпитат отново.

– Доктор Уилкокс? – прозвуча кадифен глас.

Въпреки повече от дванадесетте години след като го чу за първи път, Клайтън Уилкокс го разпозна веднага.

– Как си, Джина? – попита той тихо.

– Добре съм, докторе, но напоследък следя събитията в Спринг Лейк и със съжаление научих, че горката Марта Лорънс е била удушена с шала на жена ти.

– За какво говориш?

– За статията на Реба Ашби в днешния "Нашънъл дейли". Не си ли я чел?

– Чух за нея. Това са глупости. Няма официално потвърждение, че убиецът е използвал шала на съпругата ми.

– Да, но в статията подробно се описват клетвите на жена ти – била ти го дала да го пъхнеш в джоба си.

– Джина, какво искаш?

– Докторе, отдавна си мисля колко глупаво постъпих, като се съгласих на толкова малко пари за онова, което ми стори.

Клайтън Уилкокс понечи да преглътне, ала мускулите на гърлото не му се подчиниха.

– Джина, онова, което ти сторих, както се изразяваш, бе отклик на твоята покана.

– Докторе... – В гласът ѝ все още имаше кокетство. После то изчезна. – Можех да съдя и теб, и колежа и да получа голямо обезщетение. Вместо това позволих да ме уговориш за някакви си мижави сто хиляди долара. Малко пари сега биха ми дошли добре. Колко, според теб, ще ми плати таблоида на Реба Ашби за моята история?

– Няма да направиш такова нещо, нали?

– О, напротив. Детето ми вече е на седем години. Разведена съм и смятам, че бракът ми се провали, защото още съм психически травмирана от случилото ми се в "Енок". Та тогава бях едва на двадесет. Съзнавам обаче колко е късно да съдя колежа сега.

– Колко искаш, Джина?

– Още сто хиляди ми се виждат прилична сума.

– Не съм в състояние да набавя толкова пари.

– Миналия път успя. Какво ти пречи сега? В събота възнамерявам да отскоча до Спринг Лейк, за да се видя или с теб, или с полицията. Ако не ми платиш, следващата ми крачка е да разбера колко ще ми плати "Нашънъл дейли" за пикантната история на уважавания бивш ректор на колежа "Енок", който случайно загубил шала на съпругата си, преди с него да бъде убита млада жена. Нали помниш, докторе, че и аз имам дълга руса коса?

– Джина, в колежа "Енок" не научи ли поне значението на думата шантаж ?

– Да, но научих още и значението на термини като сексуален тормоз и нежелани покани за ласки. Ще ти се обадя в събота сутринта. Довиждане, докторе.

И в понеделник, и във вторник Ник Тод вдига телефона поне десетина пъти с намерението да се обади на Емили, но всеки път се отказваше. Чувстваше се някак неловко, защото в неделя, когато я изпрати до къщата ѝ след като обядваха заедно, попрекали с увещанията тя да се настани в апартамента си в Манхатън, докато разобличат и арестуват преследвача ѝ.

Накрая тя се ядоса и го сряза:

– Ник, знам, че ми мислиш доброто, но оставам тук и това е окончателното ми решение. Хайде да говорим за друго.

"Мислиш ми доброто" – повтори си Ник. Определено няма по-голям досадник от този, дето ти мисли доброто.

Баща му се разочарова от съобщението, че Емили твърдо отказва да започне работа преди 1 май, освен ако преди това не се разреши мистерията около убийството на прапралеля ѝ.

– Тя наистина ли си въобразява, че ще разгадае престъпление или серия от престъпления, станали през 90-те години на деветнадесети век? – бе попитал Уолтър Тод невярващо. – Трябва, изглежда, сериозно да обмисля дали да наема тази млада жена. От петдесет години насам не съм чувал нищо по-налудничаво.