Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Надявам се да не говорим за ново убийство – подметна тя.

Дълго след като си казаха довиждане Ник Тод седя на бюрото със скръстени ръце. "Емили, защо си толкова умна и същевременно така недосетлива – помисли си той. – Въобще ли не ти е хрумвало, че ти може да си набелязана за следваща жертва?"

Томи Дъгън и Пийт Уолш започнаха деня в кабинета на Елиът Осбърн, където бюрото бе отрупано с вестници.

– Не си особено фотогеничен, Томи – отбеляза Осбърн.

– Тази не я бях видял – промърмори Томи.

Снимката от предишния ден го показваше как излиза от къщата на авеню "Лъдлам". След като я разгледа внимателно, си помисли, че е редно да обърне по-голямо внимание на диетата си.

Уолш, естествено, имаше вид на златното американско момче.

– Жалко, че не си се кандидатирал за "Закон и ред" – изкоментира Томи язвително, гледайки снимката на партньора си.

– А трябваше. Още в четвърти клас играех в училищния театър – не му остана длъжен Пийт. – И то все главните роли.

– Хайде, стига по този въпрос – прекъсна ги Осбърн.

Преустановиха шегите.

– Ти първи – кимна Осбърн към Дъгън.

Бележникът на Томи вече беше отворен.

– Както знаеш, успяхме да идентифицираме открития вчера скелет. Зъболекарските картони са категорични – останките са на Карла Харпър. Удушена е с част от шала, с друга част на който е удушена Марта Лорънс. Убиецът е използвал едно парче за Марта и едно – за Карла. Третото парче все още липсва.

– Значи, ако убиецът следва нещо, което прилича на план, той ще използва шала отново в събота. – Осбърн свъси вежди и се облегна назад. – Колкото и полицаи да пуснем да патрулират из Спринг Лейк, не сме в състояние да покрием всички улици и дворове. Какво показват разследванията за миналото на Уилкокс?

– Не знаем нищо повече от вече известното ни. А то е: няма братя или сестри, израснал е в Лонг Айланд; баща му починал, когато бил бебе. Между него и майка му – учителка – имало голяма близост. Помагала му е с домашните, предполагам. Както и да е – винаги е бил първенец на класа. Сестрата на баща му живеела в Спринг Лейк – това е връзката му с градчето. Години наред ѝ гостувал всяко лято. Майка му починала, когато бил на тридесет и осем; две години по-късно се оженил за Рейчъл.

Томи помълча и добави:

– Шефе, ако беше моя съпруга, щях да си намеря работа като пътуващ търговски посредник. – После продължи: – Изкачил обичайната академична стълба в кариерата си и най-накрая му предложили ректорско място в колежа "Енок" в Охайо. Пенсионирал се оттам преди дванадесет години, на петдесет и пет. Сътрудничи на научни списания, задълбочено е проучвал историята на нашия район, писал е статии по темата. Наскоро е споменал пред библиотекарката на Спринг Лейк, че работи върху роман – действието се развивало в стария хотел "Монмаут".

– Не забелязвам някакви димящи дула засега – отбеляза Осбърн.

– Ако Емили Греъм е права, скоро ще се появят. Тя е на мнение, че сме по следите на убиец, попаднал на подробни описания на убийствата около 1890 г. и действа според тях. И още нещо. Научихме, че Уилкокс е напуснал ректорското място в колежа "Енок" по много странен и необясним начин. По онова време тъкмо подновили договора му и имал множество планове да разшири серията от лекции, да покани нови гостуващи преподаватели и още разни такива идеи.

– Дал ли е някакво обяснение?

– Официалната причина е влошено здравословно състояние. Говорело се за сериозно сърдечно заболяване. Изпратили го със сълзи. После кръстили една сграда в колежа на негово име.

Тук Томи се усмихна кисело.

– И знаеш ли какво? – подметна той.

Елиът Осбърн чакаше. Знаеше, че Томи Дъгън обича да поднася сензационна информация изневиделица. Все едно магьосник изтегля заек от шапката.

– Хайде, Томи – подкани той. – Попаднал си на нещо.

– Вероятно. По-скоро е предположение, отколкото нещо конкретно. Готов съм да се обзаложа, че страда от сърце, колкото ти, аз или Пийт. Според мен или му е било наредено да се пенсионира, или сам се е решил на тази крачка, защото е имал проблем, за който се е опасявал да не стане обществено достояние. Нашата задача е да изкопчим от него какъв точно е бил.

– Ще се срещнем с него в три часа – обади се Пийт Уолш.

– Решихме да го оставим да се поизпоти малко, докато ни чака.

– Добра идея – похвали ги Осбърн и понечи да стане, но Уолш не беше свършил.

– Просто за да сте в течение, сър. Снощи проверих досиетата във връзка с изчезването на трите момичета през 90-те години на деветнадесети век.