Мери Кларк - Дневникът на един убиец

За Осбърн бе очевидно, че най-новото попълнение от детективите в неговия отдел се старае да го впечатли. Все пак попита:

– И откри ли нещо съществено?

– Според мен. Тогава нещата са били такива, каквито са и сега. Момичетата сякаш са изчезнали от лицето на земята.

– Ще давате ли копия от тези досиета на Емили Греъм? – попита Осбърн.

Пийт го изгледа притеснено и промърмори:

– Говорих вече с помощника ви.

– Знам. Обикновено не одобрявам да се показват досиета – дори да са отпреди сто години – освен по приетите канали, но щом сте ѝ обещали, ще ви позволя да ѝ ги дадете.

Елиът Осбърн се изправи решително – знак, че съвещанието е приключило.

Дъгън и Уолш също станаха.

– Има и една добра новина – подметна Томи, вече на път към вратата. – Убиецът на доктор Мадън повече го бива да души хората, отколкото да изтрива данни от компютрите. Нашите хора се опасяваха, че харддискът е повреден, но успяха да го задействат. С малко късмет възстановихме досиетата на пациентите на доктор Мадън – един от гостите у семейство Лорънс през онази вечер преди четири и половина години е прекарвал и част от времето си с психотерапевт, специалист в терапията да връща хората назад във времето.

– Боб, какво се опитваш да ме излъжеш?

– Нямам никакво намерение да те лъжа за каквото и да било.

– Къде беше снощи?

– Не успях да заспя, както обикновено, и слязох долу да почета. Качих се горе в пет часа, взех сънотворно и за пръв път ми подейства.

Беше почти пладне. Робърт Фрейз слезе и завари съпругата си във всекидневната – очевидно го чакаше.

– Много добре изглеждаш – отбеляза той. – Ще излизаш ли?

– Имам среща за обяд.

– Мислех аз да те поканя.

– Не си прави труда. Иди глези клиентите си в "Четирите сезона", ако има такива, разбира се.

– Ресторантът ми се казва "Курортист", а не "Четирите сезона".

– Определено не е "Четирите сезона". Не бих спорила по този въпрос.

Боб Фрейз погледна красивата си съпруга, лъскавите ѝ руси коси, почти изваяните черти на лицето, котешките тюркоазени очи. Сети се колко вълнуваща я намираше някога и се изненада колко отчужден се чувства сега.

"Повече от отчужден – уточни наум той. – Писнало ми е от нея. До смърт ми е писнало ."

Натали носеше шит по поръчка тъмнозелен костюм с панталон – виждаше го за първи път. Очевидно беше нов. И очевидно скъп. Запита се как ли намира още място в дрешника си.

– Е, щом няма да ми бъде оказана честта да ми правиш компания – подхвърли той, – тръгвам.

– О, не още! – Натали скочи енергично. – Ако щеш вярвай, но напоследък и аз не спя особено добре. Слязох тук в два сутринта. Не беше тук, Боби. А и колата ти я нямаше. Би ли ми обяснил, ако обичаш, къде беше?

"Няма да ме попита такова нещо, ако не е истина – трескаво си помисли Фрейз. – Но нямам представа къде съм бил."

– Натали, толкова съм уморен, че забравих. Да, излязох да се поразходя с колата. Исках да глътна малко свеж въздух и да помисля сериозно за някои неща. – Внимателно подбираше думите си. – Няма да е изгодно, но все пак реших да приема предложението на Бонети, макар да ме прецаква. Ще продадем тази къща и ще се преместим в Манхатън; ще вземем по-малък апартамент, отколкото възнамерявахме, но...

Натали го прекъсна.

– Докато си се разхождал снощи да си продухаш главата, явно си решил, че едно питие би свършило по-добра работа. Питие с приятелка, имам предвид. Ето какво открих в джоба ти.

Хвърли му някакво листче.

Той прочете: "Здравей, готин! Телефонният ми номер е 555-1974. Не забравяй и се обади на Пеги."

– Представа нямам как се е озовало в джоба ми, Натали.

– А аз имам, Боби. Някоя – казва се Пеги – го е пъхнала там. Имам и други новини за теб. Отърви се от ресторанта. Продай тази къща. Погаси заемите си и виж колко пари ти остават. А после изчисли колко са стрували акциите ти в деня, когато станах твоя съпруга.

Изправи се и пристъпи към него. Наведе лицето си на сантиметри от неговото.

– Нека да ти обясня защо. Смятам да получа половината от онова, което си притежавал тогава, като обезщетение при развода.

– Трябва да си се побъркала, Натали.

– Нима? Боби, доста мислих за вечерта у семейство Лорънс. Беше с широкото сако, дето си въобразяваше, че е от страниците на моден журнал. Защо да не си скрил шала под него? На следващата сутрин те намерих да копаеш в градината. Дали не си заравял тялото на Марта, докато ти се удаде възможност да го прехвърлиш в задния двор на семейство Шапли?