Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Разполагаше с отлична снимка как Емили отваря входната врата за Джордж Лорънс. Не е разумно обаче да ѝ я изпрати сега. Ще се върне в петък вечерта.

– Господин Стафорд помоли да го изчакате няколко минути, госпожо Фрейз. Трябва да приключи с един договор.

Двадесет и три годишната Пат Глин, секретарката на Уил Стафорд, се усмихна притеснено на Натали Фрейз, която напълно я смразяваше.

Толкова е бляскава, помисли си Пат. Всеки път, щом влезеше, имаше чувството, че всичко около нея е сбъркано.

Тази сутрин остана доволна как ѝ стои новият червен вълнен костюм, но сега не беше толкова сигурна. Въобще няма място за сравнение с тъмнозеления костюм на Натали Фрейз – нито като материя, нито като кройка.

А и току-що драстично отряза косите си; сега едва покриваха ушите ѝ – нещо, което само преди два дни ѝ се струваше последен писък на модата. Но като погледна дългата лъскава руса коса на Натали, Пат разбра, че е направила ужасна грешка.

Натали Фрейз сякаш не носеше грим, но никой не е в състояние да изглежда толкова добре без никаква помощ, нали, помисли си Пат с надежда.

– Изглеждате разкошно, госпожо Фрейз – подметна тя свенливо.

– О, благодаря. – Натали се усмихна. Винаги се забавляваше от страхопочитанието, което невзрачната млада секретарка проявяваше към нея, но неочаквано ѝ стана приятно от комплимента. – Хубаво е да чуеш добра дума, Пат.

– Не се ли чувствате добре, госпожо Фрейз?

– Не съвсем. Китката ми е страшно наранена.

Вдигна длан, ръкавът се плъзна надолу и разкри грозно лилаво натъртване.

Уил Стафорд се появи от кабинета.

– Извинявай, че те накарах да чакаш. Какво е станало с ръката ти?

Натали го целуна.

– Ще ти разкажа, докато обядваме. Да вървим.

Тръгна към вратата, но хвърли поглед през рамо и дари Пат Глин с нехайна усмивка.

– Ще се върна след час, Пат – уточни Уил.

– По-скоро след час и половина – поправи го Натали.

Прекрачиха прага и Уил затвори вратата, но не и преди Пат Глин да чуе думите на Натали:

– Уил, сутринта Боб ме изплаши до смърт. Според мен полудява.

Очевидно бе, че наистина е на път да се разплаче.

– Успокой се – промълви съчувствено той, докато влизаха в колата му. – Ще поговорим, докато обядваме.

Имаха запазена маса в таверната на Роб, на три километра по брега, в съседното градче Сий Гърт.

Седнаха, поръчаха и Уил погледна Натали озадачено.

– Нали си даваш сметка, че Пат вероятно чу думите ти по адрес на Боб, а знаеш и колко е бъбрива? Най-вероятно в момента разказва по телефона всичко на майка си.

Натали сви рамене.

– Вече наистина не ми пука. Благодаря ти, че прие да излезеш с мен, Уил. Ти май си единственият ми истински приятел в градчето.

– Има много симпатични хора в Спринг Лейк, Натали. На някои, естествено, не се хареса, когато Боб изостави Сюзан заради теб, но от друга страна се опитват да са честни. Всички са наясно колко труден беше бракът им въпреки усилията на Сюзан да го превърне в сполучлив. Сега хората са на мнение, че ѝ е по-добре без него.

– Това определено е добра новина. Радвам се за нея. Аз лично посветих пет години от живота си на Боб Фрейз. Пет важни години, трябва да добавя. А сега той не само затъва във финансова криза, но и започва да се държи чудато.

Веждите на Уил се стрелнаха нагоре.

– Чудато ли? Какво значи това?

– Чуй например какво се случи снощи. Боб ти е споменавал, че страда от безсъние и често чете до късно посред нощ, нали?

Уил се усмихна.

– Като те гледам, вижда ми се чиста загуба на време.

Натали се усмихна кисело.

– Ясно ли е защо те поканих да излезеш с мен? Толкова си сладкодумен. Но да се върна на темата. В два след полунощ отидох в кабинета на Боб. От него нямаше и следа. Погледнах в гаража – колата му беше изчезнала. Не знам къде е ходил, но сутринта намерих в джоба му бележка от жена – поръчва му да ѝ се обади. Попитах го за какво става въпрос, а той остана шокиран. Наистина шокиран. Ако ме питаш – той нямаше спомен да се е срещал с нея! Опита се да измънка някакво оправдание, но всъщност не помни какво е станало. От известно време смятам, че на моменти губи паметта си.

Натали повишаваше глас. Уил забеляза как възрастните жени от съседната маса неприкрито слушат разговора им.

– По-тихо, Натали – помоли я.

– Не знам дали искам – заяви тя, но все пак продължи по-спокойно. – Уил, постоянно мисля за тържеството у семейство Лорънс. Имам предвид вечерта, преди Марта да изчезне.