Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Пусна писмото в скута си и поседя притихнала. Маделин и Марта, помисли си тя, Летисия и Карла, Елен и...

Ако нещо не се случи, в събота ще има нова жертва; вече бе абсолютно убедена, че събитието е неизбежно. О, милостиви Боже, помогни ни да намерим начин да го спрем, помоли се тя.

Смяташе да притвори вратата на трапезарията, преди Клайтън Уилкокс да пристигне, но така потъна в четенето на писмата, че когато се звънна, хукна да отвори – остави и лампата да свети, и вратата да зее.

Отвори входната врата и за миг приведената фигура на доктор Клайтън Уилкокс на верандата доста силно я изплаши. " Какво ми става?" – запита се тя, отстъпвайки встрани да му направи път, след като го поздрави.

Очакваше да ѝ подаде торбата с книги и да си тръгне, но Уилкокс влезе в антрето.

– Стана хладно – подметна той тенденциозно.

– Така е.

Емили съзнаваше, че няма начин да не затвори вратата. Усети как дланите ѝ се изпотяват.

Той държеше торбата с книги и погледна арката към всекидневната, изпълнена вече със сенки.

Оттам се виждаше и входът на трапезарията. Под силната светлина на полилея се очертаваше макетът на града. Уилкокс съвсем ясно виждаше и натрупаните книги, и листовете по столовете.

– О, работиш там – отбеляза той. – Да занеса тогава и тези книги при другите.

Преди да измисли как да го спре, той с бърза крачка влезе в трапезарията, постави торбата с надпис "Енок" на пода и внимателно започна да изучава творението ѝ.

– Мога да ти помогна – предложи той. – Не знам дали стана дума, но пиша роман. Действието се развива в Спринг Лейк през последните двадесет и пет години на деветнадесети век.

Посочи къщичката на авеню "Лъдлам" № 15 с името на Алън Картър.

– Точно така – похвали я той. – Именно тук семейство Картър са живели в продължение на години, смятано от 1893. Преди това техният дом е бил тук.

Взе нова къщичка от кутията и я постави точно зад нейната къща.

– Алън е живял зад тази къща? – попита Емили силно изненадана.

– Да, с цялото семейство. По онова време собственичка е била баба му по майчина линия. Когато бабата починала, продали къщата и се преместили на авеню "Лъдлам".

– Наистина доста добре сте проучили историята на градчето, доктор Уилкокс – промърмори Емили и усети устата си пресъхнала.

– Така е. Заради романа. Може ли да седна, Емили? Искам да поговоря с теб.

– Да, разбира се.

Реши да не го кани във всекидневната. Не желаеше да влиза в тази потънала в тъмнина част от къщата си, а той да я следва по петите. Затова демонстративно се настани на най-близкия до вратата стол в антрето. "Ще побягна, ако предприеме нещо – помисли си тя. – Ще изскоча навън и ще викам за помощ..."

Той седна и скръсти ръце. Дори седнал на разстояние от нея, излъчваше мощ с присъствието си.

Думите, които чу, я потресоха:

– Емили, ти си адвокат по наказателни дела и, доколкото разбирам, добър професионалист. Схващам, че ме смятат за основния заподозрян за смъртта на Марта Лорънс и Карла Харпър. Бих искал да ти стана клиент.

– От полицията ли ви уведомиха, че сте заподозрян, доктор Уилкокс? – попита Емили, за да спечели време.

Играе ли си с нея, зачуди се тя. Да не би да се готви да направи самопризнания, а после... Наложи си да не довърши мисълта.

– Засега не, но ще успеят да съберат съществени доводи срещу мен. Нека да ти обясня защо.

– Моля ви недейте, доктор Уилкокс – прекъсна го Емили. – Искам да ви предупредя, че в никакъв случай не бих могла да ви защитавам. Аз съм свидетел по делото, свързано с намирането на останките на Марта Лорънс. Не забравяйте, че бях тук, когато трупът ѝ – или по-точно скелетът ѝ – беше открит. Затова не ми казвайте нищо, което биха ме накарали да повторя под клетва. Понеже не съм в състояние да бъда ваш адвокат, правилото юристът да пази тайната на клиента няма да бъде в сила.

Той кимна.

– Не се бях сетил за това. – Бавно се изправи. – В такъв случай, естествено, спирам да говоря повече за голямото затруднение, пред което съм изправен. – Погледна надолу към макета. – Вярваш ли в прераждането, Емили?

– Не.

– Не си мислила, че в предишния си живот си била... Маделин Шапли, така ли?

Образът на костичката от безименния пръст със сапфирения пръстен пробяга през съзнанието на Емили.

– Не, докторе, не смятам.

– При всичко изречено и написано по темата през последната седмица, лично аз започвам да се питам дали не съм живял в някоя от тези къщи тук преди; дали не съм избрал да се върна тук именно по тази причина; какво ли съм направил в предишен живот, за да ми се налага да връщам такива психологически заеми сега?