Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Местните жители – някои хванали ръката на приятел – изчакваха мълчаливо. Пристигането на кола от моргата потвърди, че са намерени човешки останки. Прокурорът дойде със служебна кола и обеща да направи изявление в най-скоро време.

Половин час по-късно Елиът Осбърн пристъпи към микрофоните. Потвърди, че е открит човешки скелет, обвит в същия плътен найлон както Марта Лорънс. Сантиметри по-надолу са намерени човешки череп и няколко кости. Докато съдебният лекар не направи цялостен преглед и не съобщи окончателните данни, нямало да има повече изявления.

Осбърн отказа да отговори на десетките въпроси, най-силно извиканият от които беше: "Това не доказва ли напълно, че в градчето броди прероден убиец?"

Томи Дъгън и Пийт Уолш възнамеряваха да последват колата на моргата, но се забавиха в разговор с Марго Талер – сегашната осемдесет и две годишна собственичка на къщата.

Видимо разстроена, тя седеше във всекидневната и отпиваше от чашата чай, поднесена ѝ от съседка.

– Не знам дали някога ще стъпя в задния двор – жалваше се старицата на Томи. – На мястото, където намериха скелета, бях насадила рози. Стояла съм там на колене, плевила съм внимателно точно отгоре.

– Госпожо Талер, всички останки ще бъдат преместени, гарантираме ви – опита се да я успокои Томи. – Розите пак могат да бъдат засадени. Искам само да ви задам няколко въпроса и после си тръгваме. Откога живеете тук?

– От четиридесет години. Аз съм третата собственичка на къщата. Купих я от Робърт Фрейз старши. Той самият е бил неин собственик цели тридесет години.

– Става дума за бащата на Робърт Фрейз, притежателя на "Курортист" ли?

По лицето на Марго Талер се изписа презрение.

– Да, но Боб въобще не прилича на баща си. Разведе се с прекрасната си съпруга и се ожени за онази Натали! А после отвори някакъв си ресторант! Отидохме веднъж с приятелки. Високи цени и лоша храна.

Боб Фрейз определено няма много симпатизанти в този град, помисли си Томи Дъгън, извършвайки наум някои прости аритметични действия.

Фрейз е на около шестдесет години. Госпожа Талер е собственичка от четиридесет, а семейство Фрейз са живели тук предишните тридесет години. Значи имотът е купен десет години преди синът да се роди, а Боб младши се е подвизавал в този дом през първите двадесет години от живота си. Томи регистрира информацията в главата си, за да я обмисли по-късно.

– Госпожо Талер, как мислите: дали скелетът ще се окаже на младата жена, изчезнала преди две години, на 5 август? Вероятно бихте забелязали, ако някой е копал в двора ви по това време.

– Определено щях да забележа.

Значи останките са съхранявани някъде, докато е настъпил безопасен момент да бъдат заровени тук, прецени Томи.

– Госпожо Талер, работя в силите на реда тук от осем години – обади се Пийт Уолш.

Тя го изгледа изпитателно.

– О, да, разбира се. Извинете ме. Трябваше да ви позная.

– Направило ми е впечатление, че обикновено заминавате за Флорида през октомври и се връщате едва в началото на май. През последните няколко години променяли ли сте тази програма? – попита Пийт.

– Не.

Ето обяснението, усмихна се вътрешно Томи. Убиецът на Карла е съхранявал някъде трупа – може и във фризер, – изчаквайки да стане безопасно, за да я закопае тук.

Стана.

– Много ни улеснихте и ни оказахте голяма помощ. Благодарим ви, че разговаряхте с нас, госпожо Талер.

Възрастната жена кимна и след кратко мълчание рече:

– Сега съзнавам колко егоистично е било от моя страна да подчертавам, че съм стъпвала върху гроб. Няма да мине много време и децата и внуците ми ще коленичат на моя. Розите наистина бяха прекрасни. Ако са изтръгнати от корен, ще ги подменя. В някакъв смисъл не е било толкова лошо, че са украсявали гроба на клетото младо момиче.

Томи понечи да излезе, но му хрумна още един въпрос.

– Госпожо Талер, на колко години е тази къща?

– Строена е през 1874.

– А кой е бил собственик тогава?

– Семейството на Алън Картър. Притежавали са я около петдесет години, преди да я продадат на Робърт Фрейз старши.

Доктор О'Брайън все още изследваше останките, когато Томи Дъгън и Пийт Уолш пристигнаха в моргата.

О'Брайън диктуваше, а асистентката му записваше информацията.

Томи Дъгън се заслуша в данните и си представи как е изглеждала Карла Харпър, чиито останки лежаха върху масата за дисекции: ръст – 162; тегло – 50 кг; сини очи; тъмни коси.

От снимката в досието гледаше привлекателна, жизнена млада жена с коси до раменете. Сега, докато слушаше колко са тежали костите ѝ и какви са били зъбите ѝ, Томи си помисли, че никога няма да свикне с тази страна на работата си.