Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Ерик не довърши. Емили се усмихна и поклати глава.

– Защо да разваляме едно чудесно приятелство? – попита тя.

Без да каже нищо, той стана и започна да пълни съдомиалната.

– Това е моя работа – възрази тя.

– Обичам да правя разни неща за теб.

– След като твърдиш, че е наложително да се върнеш в Олбани довечера, по-добре се захващай с инсталирането на камерите.

След няколко минути тя затвори решително вратата на машината.

– Готово. Ако работиш в единия край на масата в трапезарията, аз ще се настаня в другия.

Обясни му какво смята да направи със стария градски план и информацията от архивите.

– Искам да опозная живота на тези хора. Да разбера къде са живели приятелите на Маделин. Сигурна съм, че тя е познавала убиеца си, а след като я е умъртвил, той я е закопал тук. Но как е прикрил следите? Поне през първите дни след изчезването ѝ полицията със сигурност е държала къщата под око. Къде я е скрил? Или къде е държал трупа ѝ? Дали пък убиецът не я е заровил още същия ден по мръкнало? Дървото е пречело да се вижда тази част от двора.

– Емили, имам чувството, че това престъпление те е обсебило маниакално.

Тя го погледна косо.

– Обсебена съм от идеята да открия връзката между престъпленията в това градче около 1890 г. и днешните. В момента на няколко преки оттук полицията разкопава двора на други хора – очакват да открият останките на млада жена, изчезнала преди две години.

– Емили, не стой тук сама. Ето, два пъти през петте дни, откакто си пристигнала, получаваш доказателства, че пак те преследват. Искаше да си поемеш дъх, да си починеш. Като те гледам как изглеждаш, май не се получава.

Внезапното телефонно иззвъняване накара Емили да ахне и да сграбчи Ерик за ръката. После се засмя притеснено и отиде в кабинета да се обади.

Детектив Броски не загуби и миг в празни приказки:

– Емили, клиентът ти по случая "Кохлър" е противен негодник, но вероятно ще се зарадваш да чуеш, че не е убиец. Току-що идвам от Нед Кохлър. Слушай какво се оказа...

Петнадесет минути по-късно тя се върна в трапезарията.

– Дълъг разговор проведе – подметна Ерик непринудено. – Ново гадже ли имаш?

– Детектив Броски. Срещал си го. Каза хубави работи за теб.

– Я разкажи. Не пропускай нищо.

– Според него вероятно си спасил живота ми, Ерик. Ако поставената от теб камера не беше заснела Нед Кохлър, нямаше да знаем кой ме е преследвал.

– Съседите ти бяха чули нещо и се бяха обадили в полицията.

– Да, но Кохлър е намерил начин да изключи алармената система. И избягал, преди да пристигнат ченгетата. Ако благодарение на теб не беше заснет с камерата, нямаше да знаем кой се е опитал да влезе. Следващия път е могло да бъде доста по-различно за мен.

Емили долови как гласът и трепери.

– Днес е признал намерението си да ме убие. Марти Броски твърди, че в изкривеното съзнание на Нед Кохлър Джоуел Лейк – типа, когото защитавах – е причинил смъртта на майка му. Казал на Броски, че ако Джоуел не бил ограбил апартамента им, майка му щяла да е жива днес и Джоуел е истинският убиец.

– Доста налудничава логика бих казал.

Ръцете на Ерик Бейли чевръсто сглобяваха камерите за наблюдение, които щеше да монтира тук.

– Налудничави, но някак си разбираеми. Приемам, че не е възнамерявал да убие майка си, дори отказва да допусне мисълта, че той е причина за смъртта ѝ. Ако бяха признали Джоуел Лейк за виновен, Кохлър щеше да прехвърли чувството си за вина върху него. Аз обаче отървах кожата на Джоуел и така аз се превърнах в злодей.

– Не си злодей – възрази Ерик Бейли енергично. – По-скоро се притеснявам защо Броски се тревожи по повод на подновеното преследване. Кой е според него?

– Проверил е бившия ми съпруг. Но какъвто и да е Гари, той не е преследвач. Освен това има необоримо алиби за вторник вечерта и за събота сутринта, когато са правени последните снимки. Още не е открил Джоуел Лейк.

– Притесняваш ли се за Лейк?

– Ще се изненадаш да чуеш, но в някакъв смисъл изпитвам облекчение за него. Помниш ли как Нед Кохлър се нахвърли върху мен, след като съдът оправда Лейк?

– Разбира се. Нали присъствах.

– Когато пазачите отстраниха Кохлър от мен, Джоуел Лейк ми помогна да се изправя. Беше до мен, защото стояхме прави, за да чуем решението на съда. Ерик, знаеш ли какво ми прошепна?

Тонът на Емили накара Ерик Бейли да спре работата си и да я погледне изпитателно.

– Каза ми: "Възможно е Кохлър да е прав, Емили. Ами ако аз съм убил майка му? Как ще се почувстваш, ако е истина?" Не съм го казвала на никого, но тази мисъл не ми дава мира. А същевременно не вярвам той да я е убил. Разбираш ли дилемата ми? Той е жалка дрипа. Вместо да ми е благодарен, че не попадна в затвора, изпитва нужда да ми се присмива.