Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Дай ми документите!

– Сам си ги вземи.

Натали блъсна книжата да паднат от масата и, излизайки от кухнята с решителна крачка, демонстративно стъпи върху тях.

Пет часа по-късно Боб клатеше глава, вторачен в листовете в ръцете си. На единия имаше тясна овална дупка. След малко се сети – Натали го разкъса с острия ток на пантофката си, когато стъпи върху него.

Това бе последното, което си спомняше: кавгата им в кухнята; той стои в екипа си за тичане, а тя затръшва вратата горе, след като излезе гневно. Затвори за миг очи.

Отвори ги и се огледа бавно. Намираше се в кабинета на горния етаж на ресторанта и беше облечен в тъмносиньо сако и сиви панталони.

Погледна часовника. Наближаваше един. Един! Потенциалният купувач Доменик Бонети ще пристигне всеки момент. Щяха да обсъдят продажбата, докато обядват.

Боб трескаво се опита да се съсредоточи върху изписаните цифри. Телефонът иззвъня. Салонният управител съобщи:

– Господин Бонети пристигна. Да го настаня ли на вашата маса?

– Да. Слизам.

Влезе в личната си баня и се наплиска със студена вода. По настояване на Натали миналата година попромени малко очите си при пластичен хирург, по когото нейните приятели бяха полудели. Сега клепачите му бяха по-плътни, а торбичките, започнали да се образуват под очите – изчезнали, но знаеше, че резултатът не бе кой знае колко сполучлив. Погледна се в огледалото. Горната половина на лицето му някак не изглеждаше в синхрон с долната; имаше нещо смущаващо, дори тревожно. Винаги се бе гордял с привлекателния си външен вид. Но вече не.

"Защо, по дяволите, ще се притеснявам за това точно сега" – помисли си той и прокара гребен през косата си. После бързо слезе долу.

За обяд в понеделник обикновено нямаше много резервации, но разчиташе на случайни гости, та заведението да изглежда относително посетено. Влизайки в салона, усети как дланите му се изпотяват: само шест маси бяха заети. Доменик Бонети, отворил бележник, го чакаше на масата.

Дали това бе някакъв знак?

Досега с Бонети се бяха срещали само веднъж – на състезание по голф. Набитият, не особено висок мъж с буйни тъмни коси и проницателни тъмни очи се държеше непринудено и дружелюбно, а когато не говореше, излъчваше спокойствие и самоувереност.

Към обсъждането на деловите въпроси пристъпи едва след задушената сьомга, която се оказа суха и безвкусна. Боб поддържаше разговора с огромни усилия.

Отпивайки от еспресото, Бонети формулира същината на въпроса:

– Искаш да се махнеш от това място. Аз искам да се настаня. Не ме питай защо. Определено не ми е необходимо. На петдесет и девет години съм и нямам никаква нужда от пари. Но ми липсва ресторант. В кръвта ми е, предполагам. А твоят е на страхотно място.

Но през следващия половин час Боб научи, че "Курортист" няма почти никакви други предимства.

За интериора купувачът се произнесе обидно откровено: "Знам, че си похарчил цяло състояние за него, но не е привлекателен. Студен е и неуютен... Кухнята не е добра."

Натали избра скъпия архитект по вътрешно обзавеждане. Първият нает главен готвач от авеню "Мадисън" даде указания как да бъде организирана кухнята.

Доменик Бонети предложи с половин милион долара по-малко от абсолютния минимум, който Боб Фрейз бе готов да приеме.

– Това е първоначалното ти предложение, предполагам – отбеляза той с хладна усмивка. – С удоволствие ще чуя и следващите.

Непринуденото държане на Бонети изчезна.

– Ако купя това място, ще похарча доста пари, за да изглежда както искам и да наема първокласен персонал – обясни той тихо. – Казах ти цената си. Нямам намерение да правя други предложения.

Изправи се с топла усмивка.

– Помисли си, Боб. Съвсем справедлива цена е, като се има предвид какво преустройство се налага. Решиш ли да не приемеш, няма да се сърдя. Съпругата ми ще остане доволна.

Протегна ръка.

– Съобщи ми решението си.

Боб изчака Бонети да напусне ресторанта, улови погледа на сервитьора и вдигна празната си чаша.

Миг след това сервитьорът пристигна с виното и клетъчен телефон.

– Спешно позвъняване от госпожа Фрейз, сър.

Боб се изненада, че вместо да го попита за срещата му с Бонети, Натали трескаво съобщи:

– На авеню "Лъдлам" № 15 копае багер. Току-що научих. Търсели тялото на Карла Харпър – онова момиче, дето изчезна преди две години. Господи, Боб, авеню "Лъдлам" №15! Нали в тази къща е живяло семейството ти, когато си бил малък?