Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Реба задаваше вещо въпроси и от отговорите на госпожа Джойс картината се оформи: всеки бил привикван поотделно за разговор с двама детективи; питали общи неща, като се изключи уточнението дали някой е знаел, че същата вечер е било загубено нещо.

– А беше ли загубено нещо ? – не се стърпя Реба.

– Не знам дали е било загубено, но след като говорихме поотделно с детективите, ни разпитаха и заедно. Интересуваха се дали някой от нас е забелязал шала на госпожа Уилкокс. Очевидно това е било загубено. Дожаля ми за горкия доктор Уилкокс. Пред цялата група Рейчъл доста безцеремонно го обвини, че не е поставил шала в джоба си, както го помолила.

– Можете ли да опишете шала?

– Доста добре го помня, защото стоях до Рейчъл, когато бедната Марта му се възхити. Беше от сребриста коприна, обшит по края. Всъщност – доста крещящ за Рейчъл Уилкокс. Обикновено се облича по-консервативно. Сигурно затова го свали след известно време.

Реба вече си представяше какво ще пише в следващата си статия. Полицаите казаха, че Марта е била удушена. Не биха разпитвали за шала, ако не е важно.

Замисли се дълбоко за заглавие и не забеляза как възрастната ѝ събеседничка странно се умълча.

"Сигурна съм, че забелязах чантата на Рейчъл върху масата в антрето – мислеше си Бернайс. – Както бях седнала във всекидневната, я виждах. Не обърнах внимание дали под нея има нещо. Но тогава някой не премести ли чантата и не взе ли каквото беше там?"

Към мярналата ѝ се фигура се появи лице.

"Да не би да започвам да си въобразявам заради всичките приказки по този въпрос? Няма по-голям глупак от стар глупак реши Бернайс. – Ще си мълча, защото не съм сигурна."

– Не очаквах да ви видя отново толкова скоро – призна Емили на Томи Дъгън и Пийт Уолш, отваряйки им входната врата.

– И ние не очаквахме да се появим така скоро, госпожице Греъм – отвърна Томи, като я наблюдаваше изпитателно. – Как спахте?

Емили сви рамене.

– Нали си личи, че нощес не съм спала достатъчно. Трябва да призная – вчера снимката ме притесни. Е, и вие знаете как е било през Средновековието – ако преследван успеел да влезе в черква и да извика: "Убежище!", в пределите на черквата намирал безопасност.

– Има нещо такова – съгласи се Дъгън.

– Да, но за мен явно не важи. Дори в черква не мога да се чувствам в безопасност. Страшно съм изплашена, признавам.

– Понеже живеете сама, ще бъде много по-безопасно, ако...

Тя го прекъсна:

– Няма да напусна къщата. – После продължи. – Картичката е в кабинета.

Отнесе я там от кухнята, където сортира пощата и я откри между рекламна листовка на агенция по недвижими имоти и покана от благотворителна организация за парична помощ.

След като преодоля шока от съобщението върху картичката, отиде до прозореца и се загледа в задния двор. В мрачния ден изглеждаше непривлекателен и отблъскващ, като гробище. Като гробището, каквото е бил повече от век.

Все още с картичката в ръка, хукна към кабинета и звънна в кабинета на прокурора.

– Откакто се нанесох тук, писмата, които пристигаха, са или за семейство Киернан, или са неадресирани рекламни брошури – обясни тя на детективите. После посочи картичката върху бюрото. – Но тази е адресирана до мен. Точно това им беше описала: груба скица на къща и на околния терен; адресът авеню "Лъдлам" № 15 бе изписан върху линиите, представляващи тротоара. В далечния ляв край зад къщата стърчаха два надгробни камъка. Надписани. Върху единия се четеше Летисия Грег, върху другия – Карла Харпър.

Томи извади найлонова торбичка от джоба си, хвана картичката за ръба и я пъхна вътре като веществено доказателство.

– Този път съм подготвен – обяви той. – Госпожице Греъм, това може да е представата на някого за шега, но е възможно и да отговаря на истината. Проверихме адреса. Собственост е на възрастна вдовица; живее там сама. Надяваме се да прояви склонност да ни сътрудничи и когато ѝ обясним за какво става дума, да позволи да разкопаем двора ѝ или поне изобразения тук сектор.

– Вземате съобщението за истина? – попита Емили.

Томи Дъгън я изгледа продължително и едва тогава отговори.

– След онова, което открихме тук – той кимна към задния двор на Емили, – допускам голяма вероятност. Но преди да се убедим, ще ви бъда благодарен, ако не го споменавате пред никого.

– С никого не желая да обсъждам това – увери го Емили.

"Определено няма да се обадя на мама, татко или баба, за да не ги тревожа – реши тя. – Но ако по-големите ми братя живееха наблизо, може да се обзаложите, че щях да ги извикам веднага. За жалост те са на повече от хиляда и петстотин километра оттук."