Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Още шестнадесетгодишен се научи да използва страха като оръжие. Покани едно след друго три момичета да му бъдат дама на училищния бал. Всичките му отказаха. После започнаха подхилванията и присмехът.

Колко още ще опитва Ерик Бейли, за да си намери момиче ?

Най-много съучениците му се забавляваха с Карен Фолър, която го имитираше как е заеквал. Чу я да го подиграва: "Карен, наистина бих искал... Искам да кажа... Би ли... Много ще се радвам, ако... "

– А после започна да киха – обясняваше Карен Фолър на публиката си, задъхвайки се от неудържим смях. – Нещастният глупак започна да киха, представяте ли си?

Беше най-добрият ученик в класа, а тя го наричаше "нещастен глупак".

Вечерта след училищния бал той изчака с фотоапарата си на мястото, където всички се пренесоха, след като оркестърът спря да свири. Докато пиеха и пушеха трева, той тайно засне Карен с поизцъклени вече очи, обвила ръце около врата на кавалера си; червилото ѝ беше размазано, а презрамките на роклята – смъкнати.

Два дни по-късно ѝ показа снимките в училище. Още помнеше как тя пребледня пред очите му. После се разплака и започна да го моли да ѝ ги даде.

– Татко ще ме убие – стенеше тя. – Моля те, Ерик.

Той ги напъха в джоба си.

– Защо не ме имитираш сега? – попита ледено.

– Съжалявам, Ерик. Наистина.

Беше изплашена до смърт дали някоя вечер той няма да звънне на вратата им и да връчи снимките на баща ѝ, или да му ги прати по пощата...

Оттогава, при всяко разминаване в училищния коридор, тя му хвърляше подплашен, изпълнен с няма молба поглед. И за пръв път през живота си Ерик Бейли се почувства могъщ.

В момента далечният спомен го поуспокои. Ще измисли как да си отмъсти и на двамата присмехулници от тази сутрин. Бе необходимо само да помисли малко на спокойствие – нищо повече.

От трафика по шосето зависеше кога ще пристигне в Спринг Лейк – малко след един, или към два.

Вече познаваше движението сравнително добре. От сряда насам идваше тук за трети път.

Реба Ашби, репортер по криминални дела от "Нашънъл дейли", нае стая във "Вълнолома" в Спринг Лейк за седмица. Четиридесетгодишната дребна жена с остри черти смяташе да изцеди докрай историята за преродения сериен убиец.

В понеделник сутринта закусваше привидно спокойно в ресторанта на хотела. Всъщност дебнеше с кого да завърже разговор. Първоначално по съседните маси седяха само мъже с вид на бизнесмени. Беше безпредметно да ги прекъсва. Трябваше ѝ някой, готов да говори за убийствата.

Главният ѝ редактор изрази недоволството си, че не е успяла да интервюира доктор Мадън, преди да бъде убита. Целия петък прави опити да се свърже с доктор Мадън, но секретарката така и не ѝ позволи. Най-сетне се сдоби с билет за лекцията ѝ в петък вечер, ала и тогава не успя да говори с нея насаме.

Реба вярваше в прераждането толкова, колкото вярваше и в способността на слоновете да летят. И все пак лекцията на доктор Мадън се оказа увлекателна. Нещо повече – твърде провокативна, а странните събития в Спринг Лейк определено предизвикваха човек да се пита дали не става въпрос за прероден сериен убиец.

Забеляза също как доктор Мадън направо се стресна от въпроса на Чип Лукас от "Ню Йорк дейли нюз" дали някой някога е искал да го върне във времето около 1890 г. С това се сложи край на вечерния форум.

Макар да нямаше начин да се е прибрала преди десет и половина, доктор Мадън е била убита в кабинета си. Дали е преглеждала досието на пациент, питаше се Реба. Пациент, пожелал да го върне в ония години? Ако не друго, щеше да излезе добър материал за серийния убиец от Спринг Лейк.

Макар и закоравяла от естеството на работата си, Реба остана потресена от хладнокръвното убийство на доктор Мадън. Научи за него малко след възпоменателната служба за Марта Лорънс; писа подробно и за двете събития за следващия брой на "Нашънъл дейли".

Сега искаше да направи ексклузивно интервю с Емили Греъм. В неделя следобед звъня на вратата на Греъм, но никой не отвори. Мина оттам повторно след час и видя на верандата жена, наведена сякаш пъха нещо под вратата.

Реба вдигна поглед с надежда към разчистената вече съседна маса – сервитьорката придружаваше към нея около осемдесетгодишна старица.

– Ей сега ще взема поръчката ви, госпожо Джойс – обеща тя.

Пет минути по-късно Реба и госпожа Джойс бяха потънали в оживен разговор. Приятелството на Джойс със семейстио Лорънс представляваше известен интерес, но новината, че всички, гостували у Лорънсови вечерта преди изчезването на Марта, са били разпитвани като група, в която е била включена и госпожа Джойс, бе сензация, за която всеки репортер в таблоид е готов едва ли не да плати.