Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Баща ви е дошъл да ви види, господин Стафорд.

Озадаченият глас на секретарката все едно казваше: "Не знаех, че баща ви е жив."

– Баща ми? – Уил Стафорд хвърли химикалката, която държеше. Ядосан и смаян, изчака, за да е сигурен, че гласът му ще прозвучи спокойно. – Пусни го да влезе.

Загледа се как дръжката на вратата бавно се завърта. "Страх го е да се изправи лице в лице с мен – помисли си той. – Страх го е да не го изхвърля." Не се изправи. Седнал сковано зад бюрото, се молеше всяка фибра от тялото му да крещи открито колко е недоволен от подобно натрапване.

Вратата бавно се отвори. Влезе мъж, бледа сянка на човека отпреди една година. Оттогава баща му бе отслабнал поне с двадесет и пет килограма. Тенът му сега бе восъчножълт, а скулите – изпъкнали под опънатата изтъняла кожа. Някога гъстата, започваща да побелява пясъчна коса, която Уил бе наследил, сега представляваше редки, мръсни сиви кичури.

"На шестдесет и четири, а изглежда на осемдесет и четири – помисли си Уил. – Трябва ли да изпитам съжаление към него, трябва ли да го прегърна?"

– Затвори вратата – нареди той.

Уилард Стафорд старши кимна и се подчини. Нито единият, нито другият забеляза, че вратата не се затвори плътно, а остана леко открехната.

Уил се изправи бавно. Изстрелвайки думите с все по-висок тон, той попита:

– Защо не ме оставиш на мира? Не разбра ли, че не желая да имам нищо общо с теб? Искаш да ти простя? Добре – прощавам ти. А сега се махай.

– Уил, допускал съм някои грешки. Признавам. Не ми остава да живея още дълго. Искам да се сдобря с теб.

– Няма да стане. Хайде – върви си и не се връщай.

– Трябваше да те разбера. Беше юноша...

– Млъкни!

С две крачки Уил Стафорд заобиколи бюрото и застана пред баща си. Силните му ръце сграбчиха измършавелите треперещи рамене на по-възрастния мъж.

– Платих за нещо, извършено от друг. Не ми повярва. А имаше възможност да платиш на цяла гвардия адвокати да ме защитават компетентно. Но не! Вдигна ръце от мен – единствения ти син. Публично обяви, че ме оставяш без наследство. Но досието ми в юношеския изправителен дом вече е затворено. Не ми трябваш тук – да унищожиш всичко, което изградих през последните двадесет и три години. Махни се. Качи се в колата, върни се в Принстън и стой там!

Уилард Стафорд старши кимна. С насълзени очи се обърна и потърси дръжката на вратата. Но изведнъж спря.

– Няма да се появя отново, обещавам. Исках да те видя лице в лице за последен път и да помоля да ми простиш. Вярно, не оправдах надеждите ти, но си помислих, че би разбрал...

Думите му заглъхнаха.

Уил не отговори.

Баща му въздъхна и отвори вратата.

– Просто... – Мърмореше по-скоро на себе си, отколкото на Уил. – Като четох какво става в този град... Имам предвид тялото на момичето, което се намери... Разтревожих се. Нали разбираш...

– Имаш нахалството да дойдеш тук и да ми говориш по този начин? Махай се! Чуваш ли – махай се!

За Уил Стафорд нямаше значение, че крещи; че Пат, секретарката, сигурно го чува. Искаше единствено да овладее зашеметяващия го гняв, преди да обвие с ръце тънкия врат на мъжа, дал му живот, и да стиска, докато прешлените се прекършат.

Хал Дейвис, адвокатът на Нед Кохлър, прие с крайно неудоволствие повторната среща с Марти Броски в "Грей манър" в три часа следобед в понеделник.

– Държавата не ми плаща достатъчно да ти помагам да ловиш вещици – възнегодува той, докато чакаха да въведат Кохлър в стаята за свиждане.

– Държавата ме е наела, за да е сигурна, че хората плащат за престъпленията си – скастри го Броски. – Вече ти казах: преразглеждаме делото на Рут Кохлър и твоят клиент е заподозрян в убийство.

Дейвис го погледна изумен.

– Шегуваш ли се? Не успяхте да докажете, че убиецът на Рут Кохлър е Джоуел Лейк, който впрочем вече е на свобода, и сега си опитвате да си придадете важност, като изкарате този нещастник Кохлър виновен. След разговора ни веднага дойдох тук и посъветвах Нед да не се среща с теб. Но той настоява, че е невинен, и иска да се видите.

– Вероятно е по-умен, отколкото смяташ – подметна Броски. – Решихме, че Кохлър е унищожил уликите на местопрестъплението, защото е бил потресен от мъка. Но защо да не приемем, че е проявил достатъчно съобразителност как да обясни оставените от него отпечатъци по ножа и кръвта по дрехите му?

– Взел я е на ръце. Не знаел, че е мъртва. Търсил е помощ.

– Може би.