Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Дали ще си спомни, че преди пет години пациент е поискал да го върне в 1891?

Възможно е, прецени той и го побиха тръпки.

Дали ще приеме, че разговор с пациент в кабинета ѝ, е защитен от лекарската етика?

Може би.

Или ще реши, че по-висшият ѝ дълг повелява да звънне в полицията и да съобщи: "Преди пет години мъж от Спринг Лейк ме попита дали съм в състояние да го върна чрез хипноза в 1891. Определено настояваше за годината. Обясних му, че ако не е живял по онова време, ми е невъзможно да го направя."

Представяше си доктор Мадън с интелигентните ѝ очи, които не се откъсваха от него. Тя не само приемаше предизвикателството му, но проявяваше и любопитство.

Именно поради любопитство умря Елен Суейн, сети се той.

"После – може да продължи доктор Мадън пред полицията – се опитах да хипнотизирам пациента. Той се раздразни силно и веднага напусна кабинета. Сигурно не е важно, но ми се стори редно да ви информирам. Казва се..."

Трябваше да попречи на доктор Мадън да направи това съобщение! Не можеше да си позволи този риск.

Подобно на Елен Суейн тя съвсем скоро щеше да научи, че всяко опознаване на личността ми е опасно, помисли си той. Дори фатално.

– През живота си не съм чела подобни разюздани глупости – възмути се Рейчъл Уилкокс и захвърли сутрешния вестник на масата. – Преродил се сериен убиец! За Бога, онези от медиите да не би да си въобразяват, че сме готови да повярваме във всичко?

От много години Клайтън и Рейчъл Уилкокс, абонирани за двете издания – "Ашбъри парк прес" и "Ню Йорк таймс" – ги получаваха всекидневно.

В момента той четеше "Ашбъри парк прес".

– Във вестника ясно пише, че въпросът дали не става дума за прероден сериен убиец е бил зададен на прокурора в четвъртък. Никъде не прочетох "Ашбъри парк прес" да твърди, че такова нещо е възможно.

Тя не му отговори. Нищо изненадващо, рече си Клайтън. Настроението на Рейчъл е отвратително, откакто детектив Дъгън звънна в четвъртък следобед. Тя се готвеше да излиза, а той подбираше книгите за Емили Греъм. Рейчъл побесня от предложението хората, присъствали на тържеството в дома на семейство Лорънс вечерта, преди да изчезне Марта, да бъдат събрани отново заедно, а после полицията да ги разпитва. За пореден път.

– Какво нахалство ! – беснееше тя. – Да не си въобразяпа, че изведнъж някой ще рухне и ще направи самопризнания или ще посочи някого с пръст?

Клайтън Уилкокс изпитваше мрачно задоволство, че на Рейчъл и през ум не ѝ минаваше вероятността някой да смята именно нея за евентуално заподозряна за смъртта на Марта.

Изкушаваше се да ѝ обърне внимание на този факт и да добави: "Рейчъл, ти си изключително силна жена. Изпълнена си с гняв, който само чака да се отприщи. Инстинктивно не харесваш красивите млади жени с дълги руси коси и не е нужно да ти казвам защо."

Дори след двадесет и седем години от време на време тя го тормозеше за онази отдавнашна история с Хелен. Рейчъл бе права, че през онзи период тя имаше заслуга за спасяване на академичната му кариера. Когато слухът плъзна из колежа, той самият загуби самообладание. Рейчъл се нахвърли с остри думи върху преподавателя, пръв разпространил клюката. Нещо повече – тя излъга, за да прикрие съпруга си, когато друга колежка спомена, че е зърнала Клайтън в хотел с Хелен.

Той се бе наслаждавал на академичната си кариера. Продължаваше редовно да сътрудничи на научни издания и се радваше на уважението на академичния свят.

Нито Рейчъл, нито друг от колежа "Енок", слава Богу, не знаеше истинската причина за преждевременното му пенсиониране като ректор там.

Клайтън бутна стола назад и се изправи.

– Възпоменателната церемония положително ще бъде добре посетена – обяви той. – Предлагам да тръгнем в десет и половина, за да си намерим места.

– Доколкото си спомням, уточнихме това снощи.

– Май да.

Тръгна да се скрие в кабинета си, но въпросът ѝ го закова на място:

– Ти къде ходи снощи?

Бавно се извърна към нея.

– След като гледахме новините, се опитах да поработя върху романа, но ме заболя глава. Излязох на дълга разходка, която – сигурен съм, че с радост ще чуеш – свърши работа. Прибрах се вкъщи в значително по-добра форма.

– Теб те заболява глава в доста странни часове, не намираш ли, Клайтън? – подхвърли Рейчъл и отвори "Ню Йорк таймс".

Уил Стафорд искрено възнамеряваше да закуси с овесени ядки вместо с обичайните пържени яйца и бекон или наденички в палачинки.