Мери Кларк - Дневникът на един убиец

"Глътка свеж въздух ще ме ободри" – реши тя. Отиде до входната врата, отвори я и излезе на верандата. Ефектът от комбинацията между ярко слънце и лек бриз вече личеше върху тревата и храстите: изглеждаха по-зелени, по-плътни, готови да избуят и да се разклонят. В края на следващия месец, прецени тя, ще мога да извадя нещата си на верандата. Ще бъде чудесно да се седи тук.

Двадесет и седем тръстикови предмета от първоначалната мебелировка още стояха опаковани в бившата конюшня, превърната на склад.

"Завили сме ги в найлон – ѝ каза госпожа Киернан, – но са поправени, възстановени и тапицирани с нови възглавнички. Дамаската, според мен, е съвсем същата каквато е била навремето."

Имаше пейки, столове, фотьойли и масички. Вероятно някои са били използвани на празничния обяд в чест на деветнадесетия – както се е оказало последен рожден ден на Маделин, помисли си Емили. И е възможно Маделин да е седяла върху някой от тези столове, докато е чакала Дъглъс Картър да ѝ донесе годежния пръстен.

Чувстваше се така близка с всички тях, мина ѝ през ума. Сякаш оживяха след онази книга.

Дори през една пряка въздухът от океана бе ароматен и неустоим. Прибра се неохотно, но установи, че не е готова да се посвети пак на четене.

Реши да иде на дълга разходка по крайбрежната алея, а после да хапне сандвич в града, преди да се прибере.

Два часа по-късно се върна освежена, с чувството, че главата ѝ се е избистрила. На телефонния секретар имаше две съобщения.

Първото, от Уил Стафорд, гласеше: "Позвъни ми, ако обичаш, Емили. Имам да ти казвам нещо."

Второто бе от Николас Тод.

"Трябва да те видя, Емили. Надявам се да ме сместиш някъде в програмата си за събота или неделя. Важно е да обсъдя някои неща с теб. Прекият ми номер е 212-555-0857."

Намери Стафорд в офиса.

– Говорих с госпожа Лорънс, Емили – съобщи ѝ той. – Кани те на обяда след възпоменателната служба. Казах, че възнамеряваш да присъстваш и на самата служба.

– Много мило от нейна страна.

– Иска да се запознае с теб. Защо да не те взема? Ще те придружа и на службата, и на обяда. Така ще имам възможност да те представя на някои хора от града.

– Добре би било.

– Чудесно. Значи утре към единадесет без двадесет.

– Ще те чакам. Благодаря.

Набра номера на Ник Тод. "Дано не са променили решението си да ме наемат" – помоли се тя трескаво. От това опасение настроението ѝ леко се помрачи.

Ник вдигна след първото позвъняване.

– Следим новините. Едва ли ти е приятно да се намираш в подобна обстановка. Надявам се да не си се разстроила дълбоко.

Стори ѝ се, че долавя известно напрежение в тона му.

– По-скоро съм тъжна, отколкото разстроена. Оставил си съобщение, че искаш да се видим. Да не би баща ти да е променил решението си във връзка с назначението ми?

Смехът му прозвуча спонтанно и развеселено.

– Нищо не е по-далеч от истината. Какво ще кажеш утре да обядваме или да вечеряме заедно? Или в неделя ти е по-удобно?

Емили премисли. Утре е възпоменателната служба, а после и обядът у семейство Лорънс. Трябва да приключи с онези книги и да ги върне на доктор Уилкокс, сети се тя.

– В неделя по обяд е по-добре. Ще разпитам за добро заведение и ще направя резервация.

В пет и половина човек от полицейския екип, копал двора цял ден, звънна на задната врата.

– Приключихме, госпожице Греъм. Няма други заровени трупове в двора.

Емили се изненада какво облекчение изпита. Дали пък не беше очаквала и останките на Летисия Грег и Елен Суейн да бъдат открити някъде наоколо?

Лицето, ръцете, а и дрехите на полицейския ветеран бяха покрити с кал. Изглеждаше уморен и замръзнал.

– Крайно неприятна история – отбеляза той. – Но сега поне част от приказките за преродения сериен убиец ще замрат.

– Определено се надявам.

Но защо имаше усещането, че нещата ще се влошават, запита се Емили, докато благодареше на полицейския офицер. После затвори и заключи вратата, за да прогони бързо спускащия се мрак.

Обгражда ме чувство за опасност. Съвсем сходно с онова, което изпитвах, когато Елен Суейн започна да ме подозира за смъртта на Летисия.

И именно тогава пристъпих бързо към действие.

Оказа се необмислено – направо глупаво – да се консултирам с доктор Лилиан Мадън преди пет години. Какво съм си въобразявал? Не можех, естествено, да допусна да ме хипнотизира. Бог знае какво бих ѝ казал неволно, ако разкрия съзнанието си пред нея.

Просто ме завладя примамливата възможност да попадна директно в предишния си живот и затова се изкуших да я посетя.