Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Рано си станала – коментира той.

– Чух те да се движиш и не успях да заспя повече. Честна дума, Боб, снощи имаше кошмари. Наложи се да те будя. Помниш ли?

Дали помни ? Думата започваше да го плаши. Напоследък пак се случваше. Бели петна в съзнанието – губеше му се какво е правил в продължение на няколко часа или дори цял следобед. Точно както миналата нощ. Тръгна от ресторанта с колата към къщи някъде около единадесет и половина. Прибра се едва в един. Къде ли е бил цял час, запита се той.

Предишната седмица забеляза, че е облечен с нещо, което никак не помнеше кога е сложил.

Обезпокоителните състояния се появиха за пръв път през тийнейджърските му години. Отначало започна да ходи насън, после настъпиха периоди, за които нямаше спомен какво е правил и не успяваше да се сети къде е бил.

Никога пред никого не спомена за това. Не искаше да го смятат за откачен. Не беше трудно да го скрие. Майка му и баща му, постоянно отдадени на себе си и кариерата си, настояваха да се облича прилично, да се държи възпитано и да получава добри бележки в училище. Иначе не даваха и пет пари какво прави.

От най-ранна детска възраст страдаше от безсъние. Три часа сън му бяха предостатъчни. Понякога четеше до късно през нощта; друг път си лягаше, а после ставаше и отиваше долу в библиотеката. Ако имаше късмет, задремваше над някоя книга.

В колежа тези случаи се поразредиха, а после за дълго изчезнаха напълно. Но през последните пет години отново се появиха и сега зачестяваха.

Знаеше какво ги причинява: ресторантът – най-колосалната грешка в живота му. Изцеждаше всичките му пари. Именно стресът го тласкаше отново към моментите на безпаметност.

Това трябва да е обяснението, реши той.

Дори с Натали не сподели, че преди три месеца обяви ресторанта за продан. Знаеше, че всеки ден ще го разпитва дали се е появил купувач, а ако няма, защо никой не се интересува от обекта. А после ще запее старата песен за лудостта въобще някой да го купува.

Вчера следобед се обади брокерът по недвижими имоти. Имали запитване от името на Дом Бонети, който някога държеше "Перка и хриле" – четиризвездно заведение в северната част на Ню Джърси. По-късно Бонети го продаде, премести се в Бей Хед и сега разполагаше с прекалено много свободно време. Всъщност се оказа нещо повече от запитване. Щял да предложи цена.

"Ще се оправя веднага щом продам заведението" – обеща си Фрейз.

– Възнамеряваш ли да си налееш кафе, или ще стоиш там и ще държиш празната чаша, Боби? – попита Натали весело.

– Май ще си налея.

Съзнаваше, че на Натали започва да ѝ писва от настроенията му, но обикновено не мърмореше. Изглеждаше прелестно дори с невчесани коси, разпилени по раменете, без никакъв грим и само по старата плюшена роба, която той ненавиждаше.

Наведе се и я целуна по темето.

– Спонтанен жест на привързаност. Такова нещо не се е случвало от доста време – възкликна тя.

– Знам. Просто напоследък съм под голямо напрежение.

– Реши да ѝ каже за евентуалната оферта. – Обявих "Курортист" за продан. Възможно е да се е появил купувач.

– Боби, това е фантастично! – Скочи и го прегърна. – Ще си възстановиш ли парите?

– По-голямата част, ако се попазаря за цената.

Дори докато изричаше тези думи, Боб Фрейз съзнаваше, че говори врели-некипели.

– Тогава обещай ми веднага след това да продадеш тази къща и да се пренесем в Манхатън.

– Обещавам.

"И аз искам да се махна оттук – помисли си той. – Трябва да се махна."

– Редно е да тръгнем по-рано за възпоменателната служба. Не си забравил за нея, нали?

– Не съм.

"А после – продължи той наум – отиваме в дома на семейство Лорънс, където не съм бил от вечерта, когато толкова дълго разговарях Марта. След това отиваме в къщата на Стафорд – там Дъгън ще ни разпитва какво сме правили рано сутринта след тържеството."

И двете предстоящи посещения му бяха еднакво неприятни. Проблемът бе, че си спомняше тържеството, но не и какво е последвало. Рано на другото утро изпадна в състояние на безпаметност. Помнеше от момента, когато вече се къпеше под душа в банята: ръцете му бяха мръсни, а по джинсите и тениската имаше залепнала пръст.

Въпросната сутрин планираше да поработи в градината. Нямаше друго хоби, а това винаги го успокояваше.

"Несъмнено съм работил в градината през онази сутрин – повтори си той за пореден път, тръгнал да се облече за възпоменателната служба в чест на Марта Лорънс, – и именно това ще кажа на Дъгън."