Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Както обеща, в събота сутринта Уил Стафорд пристигна точно в единадесет без двадесет, за да вземе Емили. Тя го чакаше долу, а чантата и ръкавиците ѝ лежаха върху масичката в антрето.

Остана доволна, че е донесла в Спринг Лейк новия си костюм на черни и бели карета, защото повечето от другите ѝ дрехи тук бяха определено неофициални.

По отношение на облеклото Уил явно страдаше от същите скрупули като нея. За приключването на сделката миналата сряда беше със спортно сако. Днес тъмносиният му костюм е, бялата риза и мека синя връзка напълно отговаряха за случая.

– Изглеждаш прекрасно – подметна тихо той. – Само ми се ще да отивахме на друг тип събиране.

– И на мен.

Той посочи към задната част на къщата.

– Строителите вече запълват ямата, а? От полицията дополни ли са, че не се откри нищо друго?

– Да.

– Е, слава Богу поне за това. Да вървим. – Докато Емили взимаше чантата си и пускаше алармата, Уил Стафорд се усмихна. – Защо постоянно оставам с впечатлението, че те карам да бързаш? Онзи ден настоях да дойдем тук за окончателния оглед веднага след закуската. Ако знаеше какво ще се случи, щеше ли да се откажеш от покупката?

– Ако щеш вярвай, но не съм разсъждавала за това.

– Това е добре.

Докато слизаха по стълбите, я хвана за лакътя и Емили изпита усещане за емоционална и физическа сигурност.

Последните няколко дни бяха ужасни, припомни си тя. Вероятно бе по-изтощена, отколкото си даваше сметка.

А и не само това, прецени, докато Уил ѝ отваряше вратата на колата, за да се качи. Обзело я бе някакво налудничаво чувство, че възпоменателната служба не е само за Марта Лорънс, но и за Маделин.

Уил подкара, а тя сподели настроението си и добави:

– Не ме напуска усещането, че съм воайор, защото ще присъствам на възпоменателна служба за непознато момиче. Отначало доста се притеснявах, но сега ми се струва по-различно.

– В какъв смисъл различно?

– Вярвам в отвъдния живот, в съществуването на Рая. Ще ми се да мисля, че двете млади момичета – вероятно страшно изплашени през последните моменти от живота си, – убити в интервал от сто години, а телата им – заровени в моя заден двор, най-после са заедно. Ще ми се сега вече да са в безоблачно място, пълно със светлина и спокойствие.

– А къде, според теб, е убиецът им сега? И каква ще бъде съдбата му един ден?

Емили се обърна и го погледна стреснато.

– Уил, нали имаш предвид убийци? Става дума за двама различни души.

Погледна я и се засмя.

– Господи, Емили, започвам да дрънкам като онези жалки драскачи от вестниците. Разбира се, че имам предвид убийци. Двама. Множествено число. Единият отдавна е мъртъв. А другият вероятно е някъде наоколо.

В продължение на няколко минути мълчаха – достатъчно, за да заобиколят езерото и черквата "Света Катерина" да се появи пред погледа им. Представляваше впечатляваща сграда. Емили знаеше, че е построена през 1901 г. от богаташ, като мемориал за починалата му седемнадесетгодишна дъщеря. Стори ѝ се изключително подходящо място за предстоящата служба.

Несекваща колона от коли приближаваше черквата и паркираше наоколо.

– Питам се дали убиецът на Марта е в някоя от колите, Уил – промърмори Емили.

– Ако е от Спринг Лейк, както смята полицията, едва ли ще му стиска да не присъства. Би било прекалено подозрително да не дойде и да не скърби със семейството.

Да скърби със семейството, повтори си Емили наум. Питаше се кой ли от приятелите на Маделин, с кръв по ръцете, е скърбял заедно с нейното семейство преди сто и десет години.

В събота, в единадесет сутринта Джоан Ходжес тъкмо тръгваше към фризьорския салон, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се сестрата на доктор Мадън – Естер – от Кънектикът.

Гласът ѝ звучеше угрижено:

– Джоан, Лилиан смяташе ли да ходи някъде този уикенд?

– Не.

– Опитах се да се свържа с нея снощи, към единадесет и половина. Не ми отговори и реших, че е отишла някъде с приятели след лекцията, но днес сутринта звънях два пъти и пак не ми отговаря.

– Понякога изключва телефона. За да не я преследват журналистите във връзка с разследването на убийството, сигурно е постъпила точно така. Ще се отбия в дома ѝ да се уверя, че всичко е наред.

Джоан се постара да говори бодро независимо от лошите си предчувствия.

– Не бих искала да те затруднявам...

– Нищо подобно. Ще бъда с колата там след петнадесет минути.