Мери Кларк - Дневникът на един убиец

След като завърши "Харвард", Гари се установи в Олбани и се включи в семейния бизнес. Но не се задържа дълго.

После баща му си развърза кесията и му даде средства да основе собствена компания, но тя фалира. Сега се бе захванал с нещо друго, но и там не жънеше финансови успехи. – В града упорито се говореше, че на баща му вече е омръзнало да го издържа.

Гари Уайт направо откачи, когато бившата му съпруга се сдоби с купища пари. Начинът, по който се нахвърли с претенции за половината, отблъсна всички, а по време на процеса не се притесняваше да лъже за щяло и нещяло и определено се представи като глупак.

Дали е бил толкова засегнат, че да иска да лиши Емили Греъм от спокойствие, като я преследва, запита се Броски. И продължава ли да го прави?

Но и Кохлър бе потенциално опасен. В края на краищата тъкмо той се нахвърли върху Емили Греъм в съдебната зала, както преди това се опита да нахлуе в дома ѝ. Но дали той е преследвачът ?

Видя, че жената на регистратурата се е погрижила за хората наоколо и се приближи; извади портфейла, за да ѝ покаже служебната си карта.

– Аз съм Марти Броски – представи се той. – Чакат ме. Ще съобщите ли на доктор Шерман, че съм тук, за да разпитам Нед Кохлър? Адвокатът му пристигна ли?

– Господин Дейвис се качи горе преди известно време – отвърна тя.

Няколко минути по-късно Марти седеше до масата, с лице към Кохлър и Хал Дейвис – адвоката му. Вратата беше затворена, но през прозореца ги наблюдаваше пазач.

Нед е от хората, към които ти се ще да изпиташ съжаление, но не успяваш, прецени Броски. Определено несимпатичен мъж, Кохлър прехвърляше четиридесетте. Имаше остри черти, тесни очи и щръкнала брадичка. Друг с такава оредяваща, прошарена вече коса, вероятно би изглеждал привлекателен донякъде, но при него тя само допринасяше за общия му неугледен вид.

– Как е, Нед? – попита Броски дружелюбно.

Очите на Кохлър се напълниха със сълзи.

– Мама ми липсва.

Броски очакваше тази реакция.

– Знам.

– Онази адвокатка е виновна. Тя го отърва. Той трябваше да е в затвора.

– Нед, Джоуел Лейк е бил в жилищната ви сграда същата вечер. Призна, че е нахълтал в апартамента ви, за да го ограби. Но майка ти била в банята. Чул как се пълни ваната. Тя не го е видяла. Нито пък той – нея. Майка ти е говорила по телефона със сестра си, след като са видели Джоуел да излиза от сградата.

– Леля няма никакво чувство за време.

– Според съдебните заседатели не е така.

– Онази жена Греъм ги въртеше всичките на малкото си пръстче.

Е, може да не ги е въртяла, помисли си Броски, но наистина ги накара да повярват на версията на Джоуел. Малко адвокати биха извоювали оправдателна присъда за клиент, заподозрян в убийство, и то, след като е признал, че е бил в апартамента на жертвата и се е готвел да го ограби горе-долу по времето, когато е настъпила смъртта.

– Мразя Емили Греъм, но не съм я преследвал и не съм я снимал.

– Опитал си се да проникнеш в дома ѝ през онази нощ. И си носел нож.

– Исках да я изплаша. Исках да разбере колко е била изплашена мама, когато е видяла натрапника да взима ножа.

– Само да я изплашиш ли искаше?

– Не си длъжен да му отговориш, Нед – предупреди Хал Дейвис.

Кохлър не му обърна внимание и погледна Броски с непремигващи очи.

– Само щях да я изплаша. Исках да разбере какво е почувствала мама, когато е вдигнала поглед и е видяла...

Отново се разплака.

– Мама ми липсва – повтори той.

Дейвис потупа клиента си по рамото и се изправи.

– Доволен ли си, Марти? – попита той Броски и кимна на пазача да отведе Кохлър в отделението.

Ник Тод на няколко пъти вдигаше слушалката, за да се обади на Емили Греъм, и всеки път я оставяше. "Ще я помоля да започне работа в кантората по-рано от уговорения срок, като наблегна колко много дела са се натрупали и затова имаме нужда от нея – помисли си той. – После, щом се поя ви, аз изчезвам."

Не, прецени той. Не е честно да постъпи така и определено не е честно да ѝ разкрие плановете си, преди да е говорил с баща си.

В петък сутринта Уолтър Тод звънна на сина си по вътрешния телефон.

– Говори ли с Емили Греъм?

– Още не.

– Нали щеше да отскочиш, за да поговориш лично след ден-два?

– Точно така ще направя. – Ник се поколеба, преди да продължи: – Искаш ли да те почерпя един обяд?

От другата страна на линията също последва колебание.

– Нали имаме отворена фирмена сметка в няколко ресторанта?