Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Имаме и в "Четирите сезона". Но този път аз черпя татко.

Тръгнаха заедно по авеню "Парк" към Петдесет и втора улица. Съгласиха се, че затопленият мек въздух действа приятно след студената, дъждовна седмица. Да, пролетта определено идва, бяха единодушни и двамата.

Обсъдиха стоковия пазар. Никой не знаеше накъде ще тръгнат нещата с компютрите.

Говориха и за вестниците във връзка със събитията в Спринг Лейк.

– Ще ми се да удуша хората, които превръщат трагичната смърт на млада жена в сензационно медийно събитие – възмути се Уолтър Тод.

Както обикновено в "Четирите сезона" беше пълно с познати лица: бивш президент водеше задълбочен разговор с известен издател; бивш кмет седеше на обичайната си маса. Ник разпозна директори на театри и телевизионни компании, изтъкнати писатели и бизнесмени – типичната обедна тълпа на известните и богатите.

Спряха до няколко маси, да поздравят приятели. Ник трепна, като баща му с гордост го представи на пенсионирал се съдия:

– Моят син и партньор...

Ала когато седнаха в предпочитания си салон и поръчаха шампанско, той пристъпи направо към въпроса:

– Е, Ник, какво те тормози?

За Ник бе истинска мъка да види стягащите се мускули около гърлото на баща му, проблясването на гняв в очите, болката, която се появи в изражението му, докато слушаше плановете на сина си.

Най-накрая Уолтър Тод преглътна и заяви:

– Значи това било. Доста важно решение, Ник. Дори да получиш работа в кабинета на министъра на правосъдието, няма да имаш сегашната си заплата, нали знаеш?

– Знам и не съм чак такъв идеалист, че да не ми липсват големите пари.

Отчупи парче от хляба и го натроши между пръстите си.

– Даваш ли си сметка, че ролята "ръка на закона" не означава само да пъхаш лошите зад решетките? Не е изключено да се наложи да преследваш и такива, които би предпочел ди защитаваш.

– Ще се наложи да преглътна това нещо.

Уолтър Тод сви рамене.

– Очевидно се налага да приема решението ти. Дали съм щастлив? Не. Разочарован ли съм? Да. Откога започва този сценарий ала Дон Кихот?

"Определено цялата история ти е зверски неприятна – помисли си Ник, – но и не очаквах друго."

Салонният управител пристигна с менюто и изрецитира специалитетите за деня. Понеже отдавна работеше в ресторанта, им се усмихна благо.

– Винаги е удоволствие да видиш двамата господа Тод да обядват заедно.

Поръчаха; салонният управител се отдалечи и Уолтър Тод направи кисела физиономия.

– Закусвалнята в съда не се слави с добрата си кухня, Ник.

Беше истинска благодат, че баща му си е възвърнал обичайния остър тон.

– Е, защо от време на време да не ме каниш тук, да си хапвам прилично, татко.

– Ще си помисля. Вече говори ли по въпроса с майка си?

– Не.

– Тя се притеснява, че от доста време нещо те тормози. Ще се зарадва, че не е някаква тайнствена болест. И аз изпитвам облекчение, да ти призная.

Двамата мъже се спогледаха през масата – бяха направо огледални копия. Единствено тридесетте години разлика във възрастта слагаха отпечатък в неизбежния процес на стареенето: широки рамене, стройни, поддържани тела; по-възраетният имаше вече посивяла глава за разлика от пясъчната коса на сина; отделните линии по челото на Ник се бяха превърнали в дълбоки бръчки при баща му; решителни брадички; лешниковите очи на Уолтър Тод гледаха иззад очила – очите на Ник, по-живи на цвят, имаха по-скоро озадачено, отколкото строго изражение.

– Ти си адски добър адвокат, Ник, да не кажа най-добрият. След мен, разбира се. Когато се оттеглиш, в кантората ще зейне огромна дупка. Добри адвокати се намират, но адски добрите са голяма рядкост.

– Знам. Емили Греъм ще запълни празнината. Просто сърцето ми не е посветено на тази работа. Рано или късно щях да се проваля. Усещам го. А тя е пристрастена към професията. Все пак е редно да я уведомя, че работата ще бъде доста повече от очакваното, поне първоначално.

– Кога възнамеряваш да напуснеш?

– Веднага щом Емили Греъм е готова да поеме делата ми. Дотогава ще преместя нещата си в някой по-малък кабинет.

Уолтър Тод кимна. После попита:

– А ако се опъне и откаже да постъпи преди 1 май?

– Тогава, естествено, ще я изчакам.

"Няма да се опъне да постъпи по-рано – помисли си Ник. – Каквото и да ми струва, ще я убедя."

Точно в осем сутринта в петък багерът започна да трещи и боботи. Докато правеше кафето, Емили погледна през кухненския прозорец и неволно потрепери при вида на всички унищожени цветя и декоративни храсти по моравата. И напоителната система ще отиде на кино, помисли си тя с въздишка.