Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Уил бе посещавал ресторанта няколко пъти. Интериорът бе претрупан и луксозен, а за вечеря бе задължително мъжете да са със сака и вратовръзки, което не допадаше особено на хора, дошли на почивка. Бе му предложил да се откаже от официалното облекло, сети се Уил. А и храната не бе нищо особено за високата си цена.

– Натали – започна той, – Боб явно е под голямо напрежение, но идеята, че ние, гостите на семейство Лорънс през онази вечер, ще отблъснем посетителите от ресторанта, е малко прекалена.

А заведението е на път да пропадне въпреки всички вложени в него пари, довърши той наум.

Натали въздъхна и се надигна.

– Надявам се да си прав, Уил. Боб е същинско кълбо от опънати нерви. Крещи ми, ако предложа и най-дребното нощо.

– Какво например? – попита Уил, макар да си представяше.

– Ами например, преди да уволни поредния главен готвач, да изкара кулинарен курс, за да може да се прояви в кухнята в кризисен момент. – Натали сви рамене и се ухили. – Чувствам се по-добре, когато разговарям с теб. Нали не си обядвал още? Да отидем да хапнем.

– Щях да поръчам да ми донесат сандвич.

– Няма да правиш нищо подобно. Ще ядем в "Старата мелиица". Хайде. Не желая да съм сама.

На улицата тя го хвана под ръка.

– Хората ще ни одумват – предупреди я той засмян.

– И какво от това? И без това не ме обичат. Подхвърлих на Боб да се преместим. Градчето е прекалено малко за мен и за първата му съпруга.

Задържа вратата на колата отворена, а Натали сведе глава, за да се пъхне вътре. Слънчевите лъчи пробягаха по дългите ѝ руси коси и те заблестяха.

Неизвестно защо се сети за думите на прокурора: "Кичури дълга руса коса бяха открити по черепа."

Боб Фрейз, също като представителната си съпруга, имаше шарещи очи.

Особено за красавици с дълги руси коси.

Доктор Лилиан Мадън, изтъкнат психиатър, редовно използваше хипноза в практиката си, твърдо вярваше в прераждането и опитваше да върне подходящите пациенти в предишен живот. Вярваше, че емоционална травма, преживяна в друг живот, е вероятна причина за емоционалната болка в сегашния.

Често я търсеха за предавания по радиото и телевизията; тогава тя се впускаше в любимата си хипотеза: хората, които познаваме в този живот, най-вероятно са наши познати и в предишни.

– Не твърдя, че сегашният ви съпруг ви е бил съпруг и преди триста години – обявяваше тя на увлечените си слушатели, – но допускам за възможно да е бил най-добрият ви приятел. По същия начин човек, с когото имате проблем сега, може да е бил ваш неприятел в друг живот.

Бездетна вдовица, с дом и кабинет в Белмар – градче, непосредствено до Спринг Лейк, – предишната вечер тя чу за намереното тяло на Марта Лорънс и изпита същото чувство на тъга, каквото и всички жители на близките селища.

Те обаче не разбираха защо нечия внучка да не е в безопасност, докато прави сутрешния си крос. Разкритието, че умъртвеното тяло на Марта Лорънс е било заровено толкова близо до дома на баба ѝ и дядо ѝ, стана причина за едно: всички приеха версията, че престъплението е извършено от човек, ползващ се с доверието на жертвата. Някой, който очевидно е добре дошъл в домовете им.

След като видя предаването, Лилиан Мадън, цял живот страдала от безсъние, размишлява с часове за финала на трагичното разкритие. Семейството на Марта несъмнено се е надявало – противно на всякакъв здрав разум – един ден, като по чудо, тя да се върне жива и здрава вкъщи.

Вместо това сега бяха изправени пред жестоката истина, че многократно са минавали край мястото, където е била заровена.

Бяха изминали четири години и половина. Дали Марта се беше преродила вече? Дали бебето на по-голямата ѝ сестра носеше душата, обитавала някога тялото на Марта?

Лилиан Мадън го намираше за възможно. Молеше се семейство Лорънс да си даде сметка, че като приемат и обичат бебето, по някакъв начин посрещат завърналата се при тях Марта.

Сутрин започваше да приема пациенти в осем – час преди секретарката ѝ Джоан Ходжес да дойде на работа. Едва към обяд доктор Мадън отиде да поговори с Джоан на бюрото ѝ в приемната.

Джоан, в сако и панталон, шити по поръчка – между другото добре подчертаващи ефекта от скорошното ѝ отслабване, не я чу да идва. Отмяташе изрусен кичур от челото с едната ръка и пишеше нещо с другата.

– Важно ли е? – попита доктор Мадън.

Сепната, Джоан вдигна глава.

– О, добро утро, докторе. Не знам колко са важни, но тези бележки няма да ти допаднат – откровено призна тя.