Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Отстъпи, за да ѝ направи път и Емили с изненада установи, че е висок над метър и осемдесет. Преди това стоеше някак приведен напред и не ѝ направи впечатление на чак толкова висок.

Пое палтото ѝ и я поведе по коридора и край всекидневната.

– Преди дванадесет години решихме да се преместим в Спринг Лейк. Съпругата ми се залови да намери къща – обясни той, докато я въвеждаше в стая, където шкафове за книги заемаха всичките четирите стени от пода до тавана. – Аз лично настоявах за едно: да е в истински викториански стил и да има достатъчно голямо помещение за всичките ми книги, бюрото, дивана и стола.

– Доста тежка задача – усмихна се Емили, оглеждайки кабинета. – Но сте получили желаното.

Стаята ѝ допадаше. Тапицираният със светла кожа диван изглеждаше удобен. Би се радвала на възможността да поразгледа книгите по полиците. Повечето бяха стари и предположи, че онези в шкафа със стъклените врати вероятно са редки.

В левия край на масивното бюро имаше безразборна купчина от книги и вестници. Поне десетина тетрадки лежаха разтворени около включения портативен компютър.

– Прекъснах ви. Съжалявам – извини се тя.

– Няма нищо. Днес писането не ми спори, а и ми се щеше да се запознаем.

Настани се в стола и продължи:

– Уил Стафорд спомена за интереса ви към историята на Спринг Лейк. Слушах новините. Знам за намерените останки на пралеля ви до трупа на Марта Лорънс.

Емили кимна.

– Убиецът на Марта явно е бил наясно, че Маделин Шапли е заровена там, но въпросът е откъде е могъл той да го научи.

– Той ? Предполагате, че сегашният убиец е мъж, така ли?

Веждите на Уилкокс се стрелнаха нагоре.

– Доста е вероятно – отвърна Емили. – Но възможно ли е да съм напълно сигурна? Не, естествено. А не знам и нищо за убиеца преди сто години. Дори Маделин Шапли да бе доживяла до осемдесетгодишна възраст, щеше да е умряла преди две поколения и вече да е забравена, както ще се случи и с всички нас един ден. Но е била убита, когато е била едва на деветнадесет. По особен начин тя не е мъртва за моето семейство. Тя е като нещо незавършено.

Емили се наведе напред и събра ръце.

– Доктор Уилкокс, аз съм съдебен защитник, и то доста добър. Натрупала съм голям опит в събирането на данни. Между смъртта на Марта Лорънс и смъртта на Маделин Шапли има връзка и когато едно от тези убийства бъде разкрито, вероятно ще бъде разкрито и другото. Дори да ви звучи глупаво, според мен човекът, разбрал, че Маделин Шапли е заровена в двора на бащиния си дом, е научил как и защо е умряла.

Той кимна.

– Възможно е да сте права. Сигурно има някакви записки. Или писмени самопризнания. Или писмо. Но вие загатвате, че който е намерил документа, не само го е укрил, но е използвал информацията за гроба, когато е извършил своето престъпление.

– Май това загатвам, да. А и още нещо. Според мен нито Маделин през 1891, нито Марта преди четири и половина години са от типа млади жени, които биха тръгнали с непознат. По-вероятно е и двете да са попаднали в капан, заложен от човек, комуто са имали доверие.

– Не се ли изсилвате малко, госпожице Греъм?

– Не съвсем, доктор Уилкокс. Майката и сестрата на Маделин са били в къщата, когато тя е изчезнала. Бил топъл септемврийски ден. Прозорците са били отворени. Щяха да я чуят, ако вика. Марта Лорънс е правила всекидневния си крос. Било е рано, но определено не е тичала само тя. А наоколо къщите гледат към крайбрежната алея. Доста дръзко и трудно би било някой да я догони и да я напъха в кола или пикап, без да го видят.

– Доста сте мислили по въпроса, госпожице Греъм.

– Моля, наричайте ме Емили. Да, наистина мислих доста. Не е трудно да се съсредоточиш върху темата, когато полицаи пресяват пръстта в задния ти двор, за да търсят кости на други умъртвени жертви. За щастие едва на 1 май започвам новата си работа в Манхатън. Дотогава смятам да се посветя на разследването.

Стана.

– Достатъчно време ви отнех, доктор Уилкокс, а и трябва да се връщам за среща с детектив от прокурорския екип.

Уилкокс също се изправи.

– След позвъняването на Уил Стафорд подбрах някои книги и статии за Спринг Лейк. Вероятно ще са ви от полза. Има и вестникарски изрезки от годините след 1890. Всичко това е само капка в морето, но за начало са достатъчно.

Купчината книги и вестници на бюрото се оказаха за нея.

– Почакайте. Няма да ги пренесете така – промърмори по-скоро на себе си. Отвори долното чекмедже на бюрото и извади сгъната платнена торба с надпис "Книжарница на колежа "Енок". – С тази торба ще е по-лесно – подсказа той. Обаче посочи към бюрото. – Пиша исторически роман за Спринг Лейк през 1876 – годината, когато е открит хотел "Монмаут". Това е първият ми опит в художествената литература и го намирам за голямо предизвикателство. – Усмихни се. – Писал съм доста академични статии, естествено, но откривам колко по-лесно се пише за истински неща, отколкото за измислени.