Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Джоан, вече баба на четиридесет и четири години, бе идеалният човек за работа в кабинета на психиатър по мнението на Лилиан Мадън. Сръчна, делова, въздържана, но състрадателна по природа, тя притежаваше дарбата да предразполага хората да се отпускат в нейно присъствие.

– И какво няма да ми хареса?

Лилиан Мадън посегна към бележките върху доста отрупаното бюро на Джоан.

– След пресконференцията на прокурора, през последния час те търсиха от три от най-скандалните таблоиди в страната. Да ти кажа ли защо?

Лилиан изслуша смаяно секретарката, която с подробности описа как безименният пръст на друга жена е намерен в ръката на Марта Лорънс и как Маделин Шапли, също като Марта, е изчезнала на 7 септември.

– Да не мислят, че Марта е преродената Маделин и затова е жертва на същата ужасна съдба? – попита Лилиан. – Това е абсурд.

– Не зададоха въпроса така – отвърна Джоан Ходжес суховато. – Искат да знаят дали според теб не се е преродил убиецът на Маделин. – Погледна към Мадън. – Като се замислиш, докторе, не можеш да ги виниш за подобно хрумване, нали?

В два часа Томи Дъгън се върна в кабинета, следван по петите от Пийт Уолш. Щом пресконференцията свърши, екип от канцеларията на прокурора започна внимателно да изучава досието на Марта Лорънс. Огледаха и анализираха старателно всяка подробност – от първото телефонно обаждане преди четири и половина години, с което се съобщаваше за изчезването на Марта, до откриването на трупа. Искаха да проверят дали не е пропуснато нещо.

Осбърн нареди Томи да ръководи разследването, а Пийт Уолш определи за негов заместник. Преди да се включи в екипа на прокурора преди два месеца, Уолш имаше осемгодишен стаж като полицейски офицер в Спринг Лейк.

Заедно с група колеги прекара цяла нощ в архива на съда, за да прегледат старите прашни папки, дирейки нещо, свързано с изчезването на Маделин Шапли през 1891.

Именно Уолш предложи да проверят дали няма данни и за други изчезнали жени по онова време и изрови имената на Летисия Грег и Елен Суейн.

Сега Томи Дъгън погледна Уолш съчувствено.

– Ако не съм го споменал досега, трябва да ти кажа, че приличаш на коминочистач.

Въпреки усилията да се почисти, прахта и мръсотията, натрупани по време на нощното търсене, бяха проникнали в кожата и дрехите на Пийт. Очите му бяха кръвясали и макар да бе едър, раменете му тежаха от умора. На тридесет години, дори с наченките на оредяваща коса, той напомняше на Том уморено хлапе.

– Защо не се прибереш, Пийт? – предложи той. – Прав ще заспиш.

– Нищо ми няма. Спомена за някакви телефонни обаждания. Ще ти помогна.

Том сви рамене.

– Щом искаш. По-късно днес от моргата ще предадат останките на Марта на семейството ѝ. Погребален агент ще ги отнесе в крематориума. Най-близките ѝ ще бъдат там и ще съпроводят урната до семейната гробница в "Света Катерина". Тази информация, естествено, не е за широка публика. Роднините ѝ държат церемонията да е уединена.

Пийт кимна.

– Говорител от името на семейството вече трябва да е уведомил пресата, че възпоменателната служба за Марта ще се проведе в събота в "Света Катерина".

Томи бе убеден, че ако не всички, то повечето от присъствалите на тържеството вечерта, преди Марта да изчезне, ще се появят на службата. Вече бе споделил с Пийт желанието си да ги събере под един покрив, а после да ги разпита поотделно. Несъвпаденията в спомените им биха се изяснили доста по-бързо, ако всички са заедно; или не биха се изяснили, помисли си той мрачно.

В дома на семейство Лорънс през онази злощастна вечер е имало тридесет души – двадесет и петима в качеството на гости и петима от службата за уреждане на тържества.

– Пийт, след като ги съберем, ще приложим обичайната рутинна проверка. Ще поговорим с тях, един по един, и ще се опитаме да разберем, дали някой е загубил нещо по време на тържеството. Най-важната ни цел е да установим дали някой е носил копринен сив шал с метални мъниста.

Томи извади списък на гостите и го постави на бюрото.

– Ще попитам Уил Стафорд удобно ли е да събера всички в дома му след възпоменателната служба – поясни той. – Ако получа разрешение, започваме да въртим телефоните.

Посегна към апарата.

Стафорд току-що се бе върнал от обяд.

– Може да се съберат в дома ми, естествено – съгласи се той, – но е най-добре да го уговориш за малко по-късно. На бюрото намерих съобщение от семейство Лорънс – канят най-близките приятели на малък обяд у тях след службата. Положително повечето от присъствалите на тържеството са включени.