Мери Кларк - Дневникът на един убиец

До единадесет без пет техниците приключиха и си тръгнаха. Отиде в кабинета и включи телевизора да чуе новина те.

– ...кост от безименен пръст на сто години с пръстен...

Предаването свърши, Емили изключи телевизора, но продължи да гледа черния екран, а в главата ѝ се завъртя калейдоскоп от картини, свързани с детството ѝ.

Баба ѝ непрестанно разказваше истории за Маделин. "Винаги бях готова да я слушам – спомни си Емили. – Дори като дете образът ѝ ме омайваше."

Заговореше ли за нея, очите на баба ѝ придобиваха унесен вид.

– Баба винаги се натъжаваше, когато споменеше за Маделин. Маделин е по-голямата ѝ сестра и тя я боготвореше! Постоянно ми разказваше колко красива е била. Половината млади мъже в Спринг Лейк били влюбени в нея. Все минавали край къщата с надежда да я зърнат, седнала на верандата. През последния ден от живота си била изключително развълнувана. Любимият ѝ, Дъглъс Картър, беше говорил с баща ѝ и получил разрешение да ѝ направи предложение за женитба. Очаквала го да ѝ донесе годежен пръстен. Било късно следобед. Била облечена в бяла ленена рокля. Маделин показала на баба ми как преместила пръстена по случай шестнадесетия си рожден ден от лявата на дясната ръка, за да не ѝ се налага да го сваля, когато Дъглъс пристигне...

Две години след изчезването на Маделин Дъглъс Картър се самоубил, сети се Емили.

Стана. Какво още ще си спомни баба ѝ от историите, чути през детството?

Напоследък зрението ѝ отслабваше, но иначе се радваше на забележително добро здраве. И, подобно на доста възрастни хора, паметта ѝ за отдавнашни случки бе изключително силна.

Заедно с две приятелки се настани в дом за възрастни в Олбани. Емили набра номера и още след първото иззвъняване слушалката се вдига.

– Разкажи ми за къщата – настоя баба ѝ след набързо разменените поздрави.

Не беше лесно да ѝ се съобщи за събитията тук.

– Открили млада жена, която е изчезнала? О, Емили, как е възможно?

– Не знам, но искам да разбера. Бабо, помниш ли – от теб съм го чувала, – че в деня на изчезването си Маделин е носила пръстен?

– Очаквала Дъглъс Картър да ѝ даде годежен пръстен.

– Но нали си била преместила пръстена, получен за шестнадесетия рожден ден?

– Чакай да помисля. О, да. Точно така, Ем. Пръстен със сапфир, обрамчен с малки диаманти. Поръчах да направят същия по описание и го подарих на майка ти, когато стана на шестнадесет. Не ти ли го е дала?

Разбира се, сети се Емили. Но някой го открадна в общежитието през онова лято, когато с Барбара отидоха на екскурзия в Европа.

– Бабо, случайно да пазиш касетофона, който ти дадох?

– Да.

Като студентка, когато ходеше в Европа през летата, двете с баба ѝ се записваха на касети и си ги изпращаха.

– Искам да те помоля за нещо. Започни да говориш за миналото. Всичко, което помниш от историите за Маделин. Опитай се да се сетиш за имена на хора, които вероятно е познавала. Искам да науча всичко, което се сетиш за нея или за приятелките ѝ. Ще го направиш ли?

– Ще опитам. Но ми се ще да разполагах със старите писма и албумите, дето изгоряха в гаража преди пет години. Е, ще видя какво ще възстановя.

– Обичам те, бабо.

– Нали не се готвиш да разнищиш случилото с Маделин преди толкова много години?

– Човек никога не знае.

После Емили се обади в кабинета на прокурора. Представи се и веднага я свързаха с Елиът Осбърн.

– Гледах новините – започна тя. – Случайно намереният пръстен да е със сапфир, заобиколен от малки диаманти?

– Да.

– На безименния пръст на дясната ѝ ръка ли беше?

Последва пауза.

– Откъде знаете, госпожице Греъм? – попита Осбърн.

Емили затвори, прекоси стаята, отвори вратата и излезе на верандата; заобиколи къщата и отиде отзад, където продължаваха да пресяват пръстта.

Бяха открили пръстена и костта от безименния пръст на Маделин в ръката на Марта Лорънс. Другите останки от Маделин се намираха точно под найлоновия чувал. В съзнанието си Емили ясно си представяше как е изглеждала далечната ѝ леля през онзи слънчев следобед. Седи на верандата, облечена в бяла ленена рокля, а тъмнокафявите ѝ коси се сипят като водопад по раменете; на деветнадесет години и влюбена. Чака годеника си да ѝ поднесе годежен пръстен.

Възможно ли е след сто и десет години да разбере какво ѝ се е случило? Някой е открил къде е заровена, помисли си Емили, и е решил да погребе Марта Лорънс при нея.

Потънала в дълбоки мисли, с ръце в джобовете на джинсите, тя се върна в къщата.