Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Уил Стафорд имаше уговорена среща за девет сутринта в Сий Гърт – съседното на Спринг Лейк градче, – където трябваше да приключи сделка за търговска офис-сграда. Щом се върна на работното си място, звънна на Емили, но явно линията още не беше включена, а не знаеше номера на клетъчния ѝ телефон.

Откри я почти към обяд.

– След като приключих с твоята сделка вчера, веднага отскочих до Ню Йорк – обясни той. – Едва от късните новини разбрах какво се е случило. Толкова съжалявам за семейство Лорънс, а и за теб.

Изпита благодарност заради загрижения му тон.

– Случайно да си попаднал на интервюто на прокурора? – попита тя.

– Да. Пат, моята секретарка, ми съобщи за него. Мислиш ли, че...

Досещаше се какъв въпрос ще ѝ зададе и завърши вместо него:

– ..намереният в ръката на Марта Лорънс пръстен е прииадлежал на Маделин Шапли? Неин е бил. Знам. Свързах се с баба. Описа ми го, чувала е да се говори за него.

– Значи през всичките тези години твоята пралеля е била заровена в двора на къщата?

– Така излиза – отвърна Емили.

– Някой е знаел и е поставил тялото на Марта при нейното. Но откъде е разбрал къде е заровена Маделин Шапли?

Уил Стафорд беше толкова озадачен, колкото и Емили.

– Ако този въпрос има отговор, възнамерявам да го открия – обяви тя. – Уил, бих искала да се срещна със семейство Лорънс. Познаваш ли ги?

– Да. Преди Марта да изчезне, доста често канеха по много гости. Ходил съм и аз и, разбира се, срещали сме се из града.

– Ще звъннеш ли да попиташ дали е удобно двамата да ги посетим за малко?

Не се учуди защо ѝ е необходимо. Само я увери:

– Ще ти се обадя по-късно.

Двадесет минути по-късно секретарката му Пат Глин обяни по вътрешния телефон:

– Господин Стафорд, Натали Фрейз е тук. Иска да ви види на няколко минути.

Само това му липсваше, помисли си Уил. Натали беше втората съпруга на Боб Фрейз, отдавнашен обитател на Спринг Лейк. Преди близо пет години Боб се оттегли от активна дейност в инвеститорската си фирма и осъществи лелеяната си мечта да отвори определено луксозен ресторант в Ръмсън, градче на двадесет минути от Спринг Лейк. Нарече го "Курортист".

Натали бе тридесет и четири годишна, Боб – шестдесет и една, но очевидно всеки бе получил от брака онова, което желаеше. Боб имаше представителна съпруга, Натали – луксозен живот.

Игривите ѝ очи понякога се спираха върху Уил.

Но днес Натали не бе в нормалното си флиртаджийско настроение. Прескочи обичайния си изразителен поздрав, който неизменно включваше целувка, и се отпусна на първия попаднал ѝ стол.

– Уил, историята с Марта Лорънс е толкова тъжна – подхвана тя, – но дали ще разбуни духовете? Побърквам се от притеснение.

– С цялото ми уважение, Натали, държа да отбележа, че не приличаш на побъркана от притеснение. По-скоро имаш вид на манекен, върнал се току-що от снимки за "Вог".

Три-четвърти коженото ѝ палто в шоколадов цвят, гарнирано с яка и маншети от самур, хармонираше с кожения ѝ панталон. Дългата ѝ права руса коса се спускаше свободно по раменете. Равномерният тен, придобит наскоро в Палм Бийч, както Уил знаеше, подчертаваше тюркоазените ѝ сини очи. Облегна се на стола, сякаш е прекалено отрупана с грижи, за да седи изправена, и кръстоса крак, при което поразмаха изящно ходило в обувка на висок ток.

Направи се, че не чува комплимента.

– Уил, веднага след като видях пресконференцията, идвам да поговоря с теб. Какво мислиш за костта от безименния пръст в ръката на Марта. Не е ли малко зловещо ?

– Определено е доста странно.

– Боб за малко да получи сърдечен удар. Преди да тръгне за ресторанта, остана да изслуша прокурора докрай. Беше толкова разстроен, че не ми се искаше да шофира.

– От какво толкова се е разстроил?

– Е, ти поне знаеш как детектив Дъгън постоянно обикаля всички, които бяхме на проклетото парти у семейство Лорънс вечерта преди да изчезне Марта.

– Накъде биеш, Натали?

– Искам да кажа, че ако намираме досегашните ни срещи с Дъгън за прекалено чести, те ще се окажат нищо в сравнение с онова, което ни очаква занапред, когато започне разследването. Марта очевидно е убита и ако хората наоколо решат, че някой от нас е отговорен за смъртта ѝ, рекламата ще е доста лоша.

– Реклама ! За Бога, Натали, кой се тревожи от подобна гласност?

– Ще ти кажа кой! Съпругът ми. Вложил е и последния си цент в претенциозния си ресторант. Откъде му е хрумнало, че е в състояние да го превърне в успешен бизнес, след като няма и представа от този бранш, е въпрос, на който само психиатър би отговорил. А сега стомахът му се е свил на топка. Бои се, че ако към нас проявят прекалено внимание, понеже сме били гости на събирането, това ще навреди на бизнеса. Дори такъв, какъвто е в момента, бих добавила. Вече сменя трима главни готвачи.