Барбара Клевърли - Тигър в двореца

На улицата вече се появиха първите бебешки колички, бутани от най-нетърпеливите детегледачки, които се поздравяваха една друга, а напевните им гласове допълваха звуковия фон, подплатен от тежки маршови стъпки в далечината. Докато си проправяше път през целеустремената тълпа, Джо изпита осезаемо чувство на вина, че се шляе безметежно, докато целият този малък свят край него се труди.

Е, не точно целият. Успокои се с мисълта, че временното му безделие е нищо в сравнение с неизкоренимия мързел, който властва в къщата, накъдето се беше отправил. Осем часът. Четиримата обитатели на Пансиона вероятно още са в леглата, не успели да се наспят след бурните забавления от предната вечер. Или, в най-добрия случай, са започнали плахо да се размърдват. С повечко късмет, може и да успее да се промъкне незабелязано и без да им се обажда. Не, в следващия момент си спомни за телеграмата в джоба си. Неговият домакин, сър Джордж Джардайн, изпълняващ длъжността губернатор на Бенгал, му бе заръчал да я предаде на Едгар Трууп.Едгар беше главното действащо лице в тази louche coterie 4, която обитаваше някога величествената къща на „Маунт Плезънт“. Като най-възрастен, най-предприемчив и най-безскрупулен сред другарите си, той си беше извоювал лидерското място. Непонятно как, но явно беше спечелил и уважението на сър Джордж. Джо обаче му нямаше голямо доверие, макар че двамата се бяха справяли заедно в критични ситуации в джунглата и бяха преживели онзи инстинктивен момент на взаимно разбирателство, който сближава войниците, борещи се за обща кауза. Въпреки това за Джо капитан Трууп беше загадъчна личност с неприемлив начин на живот. Когато си задаваше въпроса защо продължава да прекарва в компанията на този човек повече от петте минути, наложени от кодекса на вежливостта, биваше принуден да признае, че жизнерадостният цинизъм и вкус към живота на Едгар бяха безкрайно изкусителни.

— В Пансиона ли ще връщаш коня си? Ами тогава мога ли да те помоля да предадеш това на Едгар. Лично! — заръча му сър Джордж. — Но не се подлъгвай, ако някой друг в тази пропаднала къща си предложи услугите и обещае да даде телеграмата на Едгар! Защо ли? Рядко се случва да се отбивам в Пансиона, но при последното ми посещение забелязах на камината две телеграми. Едната беше отпреди година, а втората — отпреди цели две години, да му се не види! Изобщо не бяха разпечатани, а едната беше от мен! Ами ако беше нещо важно? Не искам да се затрие някъде.

На Джо му беше неприятно да го прави. Знаеше, че завари ли го домакинът, трудно ще избегне късната закуска, която неминуемо ще доведе до някое и друго питие, оттам цялата сутрин ще премине в празни приказки, за да прелее в лек обяд, неусетно прераснал в ленив следобед около масата за снукър. Запита се дали, ако заобиколи откъм задния вход, няма да успее да си остави коня в конюшнята, да предаде телеграмата на някой слуга и да се оттегли незабелязано. Речено — сторено. Но уви. Джо едва бе прекрачил през портата на имението, когато един прозорец се отвори с трясък.

— Кафето ли подуши, Сандиландс! — отекна бодър глас. Над перваза грейна сърдечното, гостоприемно лице на Джаки Карлайл. — Хайде, влизай да ни разкажеш последните клюки! Нали си имаш приказката с големците и почтените хора, сигурно имаш нещо интересно за разказване, което да развесели нас, жителите на този скучен и монотонен град.

Ясно, спипаха го.

— Онзи ден някой вика: „Появи ли се Сандиландс, все нещо се случва!“ — продължи Джаки. — Хайде, Джо, оправдай си репутацията — разнообрази малко безинтересното ни ежедневие.

Джо с неохота подаде поводите на коняря, който се бе запътил да го посрещне още щом чу тракане на конски копита по паважа в двора. От личен опит знаеше, че конярите в тази къща си знаят работата, за разлика от домашната прислуга — бройката им се променяше от ден на ден, като варираше между двама и десетима души, — която явно много-много не цепеше басма на господарите. Джо влезе и се отправи към трапезарията. Поне в това отношение редът си беше ред. Масата беше сервирана за четирима, имаше камари хляб и плодове, плюс огромна купа димяща каша. Както и голяма кана кафе — а кафето тук си го биваше. Човек може да е спокоен за това. Трима от съквартирантите вече бяха насядали около масата, облечени в обичайните си намачкани ленени костюми. Джаки Карлайл влезе, беше по копринен халат, и се отправи към бюфета. Джо проследи с леко притеснен поглед как онзи си налива питие и го пресушава на един дъх. Очите на Джаки се облещиха, моравото му лице потъмня още повече. Изпъчи гърди, зяпна да си поеме дъх и от гърлото му се откъсна накъсано гъргорене.