Харлан Коубън - Клопка

— Имам двама носители на наградата „Пулицър“ — обяви той и като се наведе напред, добави: — Едната е жена.

— Жена. — Уенди си залепи усмивка на устните и премига. — Леле!

— Имаме и световноизвестен фотограф, неколцина генерални директори, разбира се, о, да, и един с номинация за академичната награда. Е, щеше да получи „Оскар“ за най-добри звукови ефекти, но не успя. Няма значение. Няколко от моите съвипускници работят за правителството. Имаме и футболист в „Кливланд Браунс“.

Уенди кимаше като малоумна и се питаше докога ще може да задържи усмивката на лицето си. Черстън разгръщаше тетрадки, фотоалбуми, абсолвентската програма и дори й показа снимките на първокурсниците. Сега говореше за себе си, за ангажимента, който е поел към любимата си алма-матер, сякаш това можеше да я изненада по някакъв начин.

Трябваше да дочака края.

Уенди взе един фотоалбум и го запрелиства с надеждата да попадне на някого от познатата й принстънска петорка. Нямаше този късмет. Черстън не спираше да бърбори. Време беше нещо да се случи. Тя взе албума с фотографиите на първокурсниците и започна да отмята странилите, като търсеше имената, започващи с буквата М.

— О, вижте — прекъсна монотонната му реч тя и посочи фотографията на Стивън Мишано. — Това не е ли д-р Мишано?

— Ами да, той е.

— Лекуваше майка ми.

Черстън се смути.

— Хубаво.

— Може би и аз ще трябва да се посъветвам с него.

— Може би — отвърна Черстън. — Но нямам настоящия му адрес.

Уенди се върна на снимките на първокурсниците и изфабрикува още едно престорено възклицание.

— Виж ти, виж ти. Доктор Мишано е бил в една стая с Фарли Паркс. Той не се ли бе кандидатирал за Конгреса?

Лорънс Черстън й се усмихна.

— Господин Черстън?

— Наричайте ме Лорънс.

— Добре. Фарли Паркс не е ли същият Фарли Паркс, който се бе кандидатирал за Конгреса?

— Може ли да те наричам Уенди?

— Да, може . — Отглас от неотдавнашния урок на Уин.

— Благодаря. Уенди, хайде да спрем с тази игра.

— Каква игра?

Той поклати глава, сякаш любимият му студент го бе разочаровал.

— Не само ти си проучила нещата. Наистина ли си помисли, че няма да вляза в „Гугъл“ и да проверя коя е телевизионната репортерка, която иска да вземе интервю от мен? Ей така, от любопитство?

Тя мълчеше.

— И тъй, вече ми е известно, че си се регистрирала в страницата на завършилите „Принстън“. При това знам, че тъкмо ти си отразявала събитията около Дан Мърсър. Дори някои мислят, че сама си ги създала.

Той я погледна.

— Сандвичите са страхотни — вметна тя.

— Жена ми ги направи и са отвратителни. Тъй или иначе, предполагам, че целта на тази хитрина е да събереш неофициална информация за него.

— Щом си го знаел, защо се съгласи да се срещнем?

— Защо не? — парира удара й той. — Ти работиш върху материал за випускник на „Принстън“. Исках да се уверя, че информацията ти отговаря на истината, за да се избегнат каквито и да било инсинуации.

— Е, в такъв случай благодаря, че ме прие.

— Пак заповядай. С какво мога да ти бъда полезен?

— Познаваше ли Дан Мърсър?

Тя си взе от сандвичите и отхапа съвсем малко парченце.

— Да, познавах го, но бегло.

— С какво впечатление си от него?

— Питаш ме дали е имал вид на педофил или на убиец, така ли?

— За начало би било добре.

— Не, Уенди. Не приличаше на такъв. Но си признавам, че съм доста наивен. Във всекиго търся само най-доброто.

— Какво ще ми кажеш за него?

— Дан беше сериозен студент — умен, трудолюбив. Беше бедно момче. Аз съм от семейство на колежани — всъщност съм трето поколение възпитаник на „Принстън“. Този факт ни поставя в различни обществени кръгове. Обичам това училище. Едва ли мога да го прикрия. Но Дан изпитваше страхопочитание към него.

Уенди кимна с глава, сякаш неговото признание й бе разкрило нещо много важно. Не беше така.

— Кои бяха най-близките му приятели?

— Вече спомена двама от тях, така че, предполагам, сама знаеш отговора.

— Съквартирантите му ли?

— Да.

— Познаваш ли всичките?

— Бегло. През първата година двамата с Фил Търнбол пеехме в хора. Интересно. Както вероятно знаеш, първокурсниците се разпределят по стаите от администрацията. Получават се, разбира се, големи недоразумения. Моят първи съквартирант бе пълен идиот, който по цял ден пушеше опиум. Смених квартирата си само след месец. Но тези петимата останаха заедно през всичките години.

— Докато бяха тук, случило ли се е нещо интересно, за което искаш да ми разкажеш?