Харлан Коубън - Клопка

— В какъв смисъл?

— Ох, сега не мога да говоря — отвърна Мишел и отново се обърна към компютъра. — Заета съм.

Докато стоеше зад гърба й, Уенди не можеше да не забележи, че Кларк беше прав: Мишел наистина имаше огромна глава, която контрастираше с тънкото й тяло. Приличаше на балон, окачен на връвчица. Вратът й сякаш всеки миг щеше да се прекърши под тежестта на главата.

Уенди погледна часовника си. До дванайсет оставаха три минути. Тя побърза към кабинета на Вик. Там беше секретарката му Мейвис.

— Здравей, Мейвис.

Жената едва вдигна поглед. Да не би след уволнението й Мейвис да е получила указания да се държи строго официално с нея?

— Бих искала да вляза при Вик за секунда.

— В момента господин Гарет не е на разположение.

Тонът й, толкова учтив преди, сега беше леден.

— Ще му кажеш ли, че се качвам на шестия етаж? След малко ще дойда пак.

— Ще го уведомя.

Уенди тръгна към асансьора. Може би си въобразяваше, но във въздуха се усещаше непривично напрежение.

Уенди бе идвала в тази сграда — администрацията на телевизията — милион пъти, но никога преди не се бе качвала на шестия етаж. Сега бе седнала в кабинет, боядисан целият в обезпокоително бяло, същинско чудо на кубизма, в чийто ъгъл ромолеше малък водопад. По-голямата част от едната стена бе заета от картина, на която се виеха черно-бели спирали. Останалите стени бяха празни. Спиралите отпред я разсейваха. От другата страна на стъклената маса точно пред спиралите седяха три фигури. Две жени и един мъж — всички строени в права линия пред нея. Единият от мъжете беше чернокож. Жената бе азиатка. Добър баланс, макар че главният измежду тях, мъжът, който седеше по средата и говореше, беше бял.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза мъжът.

Беше се представил — всъщност бе представил и останалите — ала тя не бе обърнала внимание на имената им.

— Няма защо — отвърна Уенди.

Тя забеляза, че столът, на който седеше, бе поне с пет сантиметра по-нисък от техните. Класически номер за сплашване, макар и на доста аматьорско ниво. Уенди скръсти ръце на гърдите си, от което хлътна надолу още повече. Нека си мислят, че имат предимство.

— И така — каза Уенди с желанието веднага да си дойдат на думата, — какво мога да направя за вас, хора?

Белият мъж хвърли поглед към азиатката. Тя извади някакъв лист и го приплъзна през масата към нея.

— Това вашият подпис ли е?

Уенди погледна листа. Беше оригиналното копие на трудовия й договор.

— Така изглежда.

— Ваш ли е подписът, или не?

— Мой е.

— Значи сте чели документа?

— Предполагам.

— Не искам да предполагате…

Тя вдигна ръка и го спря.

— Чела съм го. Какъв е проблемът?

— Искам да прочетете седемнайсети раздел, точка четвърта на трета страница.

— Добре — отвърна тя и запрелиства страниците.

— Разделът се отнася до нашата стриктна политика относно романтичните и/или сексуални отношения на работното място.

Думите му я накараха да се размърда на мястото си.

— Какво за тях?

— Чели ли сте го?

— Да.

— И го разбирате добре?

— Да.

— Така — каза белият мъж. — До нас достигнаха сигнали, че сте нарушили това правило, госпожо Тайнс.

— Ъъъ… не. Уверявам ви, че не съм го нарушила.

Белият мъж се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и зае позата на съдник.

— Познавате ли човек на име Виктор Гарет?

— Вик? Разбира се, той отговаря за новините.

— Имали ли сте сексуална връзка с него?

— С Вик ли? Недейте така.

— Това „да“ ли е, или „не“?

— Това е едно голямо НЕ. Защо не го повикате тук и сам не го попитате?

Тримата започнаха да се съветват помежду си.

— И това ще направим.

— Не разбирам. Кой ви каза, че двамата с Вик… — Тя се помъчи да не направи отвратена физиономия.

— Получихме сведения.

— От кого?

Те не бързаха да отговорят и внезапно отговорът се наложи сам. Нали и Фил Търнбол я бе предупредил?

— Не можем да ви кажем — отвърна белият мъж.

— Много лошо. Вие ми отправяте сериозни обвинения. Или разполагате с доказателства, които трябва да ми покажете, или нямате такива.

Чернокожият мъж погледна към азиатката. Азиатката погледна към белия мъж. Белият мъж погледна към чернокожия мъж.

Уенди разпери ръце.

— Репетирали ли сте го бе, хора?

Те наклониха глави един към друг и зашепнаха, сякаш бяха сенатори по време на изслушване. Уенди чакаше. Когато свършиха, азиатката отвори друга папка и я приплъзна върху стъклената повърхност на масата.