Харлан Коубън - Клопка

— Ще ти призная нещо.

Джена кимна с глава, зачака.

— Аз работя с факти, а не с интуиция. Интуицията обикновено ме подвежда. Разбираш ли за какво говоря?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Сега в очите на Джена имаше сълзи. Уенди си помисли, че и нейните очи са се насълзили.

— Всъщност аз вярвах, че съм хванала Дан на местопрестъплението. Той се опита да съблазни въображаемото тринайсетгодишно момиче онлайн. Появи се в къщата. Пък и всички онези неща в компютъра му. Дори работата му — нямам представа колко нещастници като него работят с деца, като се преструват, че им помагат. Всичко това бе налице в неговия случай. И все пак интуицията ми крещеше, че е станала грешка.

— Когато говореше, изглеждаше доста сигурна.

— Прекомерно сигурна, не мислиш ли?

Джена се замисли и на устните й заигра лека усмивка.

— Също като мен — и двете бяхме сигурни. Едната от нас, разбира се, грешеше. Но сега ми се струва, че истината е следната: можеш да си сигурен единствено в себе си. Очевидно е, но все някой трябваше да ми го напомни. Помниш ли като ти казах, че Дан бе потаен?

— Да.

— Може би си била права относно причината за потайността му. Той криеше нещо от мен. Усещах го. Всички усещаме подобни неща, нали? Никой не може да ни опознае в дълбочина. Може би е клише, но се оказва, че никой никого не познава.

— Значи през цялото време си била на погрешен път?

За миг Джена прехапа устни.

— Обръщам поглед назад. Мисля си за потайността му. Мислех, че е свързана с факта, че е сирак, нали разбираш? Че му е трудно да се довери на някого. Според мен тъкмо това ни раздели. Но се питам.

— Какво се питаш?

По бузата й се търкулна сълза.

— Питам се дали е нямало още нещо, дали нещо не му се е случило. Питам се дали вътре в себе си той не криеше някаква тъмна тайна.

Джена стана от мястото си и прекоси фоайето. В дъното имаше автомат за кафе. Тя грабна една чаша от стиропор и я напълни. Уенди стана и я последва. Тя също си взе кафе. Когато се върнаха на местата си, моментът бе отминал. Уенди нямаше нищо против. Досега тя бе използвала само интуицията си. Време беше да се обърне към фактите.

— При последната ни среща ти спомена нещо за „Принстън“. Че докато е бил там, нещо е станало.

— Да, и?

— Бих искала да разбера дали е вярно.

Джена се смути.

— Мислиш, че „Принстън“ има нещо общо с всичко това?

Уенди не искаше да навлиза в подробности.

— Просто следя мисълта ти.

— Не разбирам. Какво общо би могло да има между годините в колежа и случилото се наскоро?

— Просто още един аспект, който бих искала да изясня.

— Защо?

— Не можеш ли да ми се довериш поне веднъж, Джена? Нали тъкмо ти повдигна въпроса при последната ни среща? Каза, че нещо му се е случило, докато е бил в колежа. И аз искам да знам какво е то.

Известно време тя мълчеше. После:

— Не знам. Може би е било част от тайните му. Сега, като се замисля — вероятно е съставлявало по-голямата част от тях. Затова ти го споменах.

— И нямаш представа какво е?

— Всъщност не. Искам да кажа, че така си и отмина, без последици.

— Не можеш ли поне да ми загатнеш какво е то?

— Не виждам логика.

— Направи ми удоволствието, хайде!

Джена поднесе чашата с кафето до устата си, духна горещата течност и отпи малка глътка.

— Добре тогава. Когато започнахме да излизаме заедно, в съботите той изчезваше — през седмица, най-редовно. Не искам да звучи толкова тайнствено, но той просто отлиташе, без да каже къде отива.

— Предполагам, че си го питала?

— Така е. Още в началото той ми бе обяснил, че има да върши някои неща във времето, отредено лично за него. Заяви, че няма за какво да се тревожа, но настояваше да разбера, че е нужно да го прави.

Тя млъкна.

— Разбра ли нещо?

— Бях влюбена — простичко отвърна Джена. — Отначало се замислих. Някои мъже играят голф, казах си аз. Други ходят на боулинг или се срещат с приятели в някой бар. Дан имаше право на свое лично време. Иначе беше толкова внимателен! Така че оставих нещата така.

Вратата на фоайето се отвори. Вътре се вмъкна петчленно семейство и се приближи до първото по ред бюро. Мъжът каза името си и подаде кредитната си карта на администратора.

— Ти каза „в началото“ — забеляза Уенди.

— Да. Е, не беше съвсем в началото. Мисля, че бяхме женени от година, когато настоях да ми обясни. Дан ми каза да не се тревожа, защото не било кой знае какво. Но сега, разбира се, стана ясно, че не е било така. Разяждаше ме любопитство. И една събота го проследих.