Харлан Коубън - Клопка

— Нямаме гост с такова име.

Тя затвори телефона и позвъни в Парамъс. Отново попита за гости на име Уилър. След три секунди операторът каза:

— Моля, не затваряйте, свързвам ви.

Бинго!

Вдигнаха слушалката на третото позвъняване. Обади се Джена Уилър:

— Ало?

Уенди прекъсна телефонната връзка и тръгна към колата си. Хотел „Мариот Кортярдс“ в Парамъс бе само на десет минути път. Най-добре е да я посети лично. Когато бе само на две минути от хотела, тя отново позвъни в стаята на Уилър.

Този път гласът на Джена бе колеблив.

— Ало?

— Уенди Тайнс е.

— Какво искаш?

— Да се видим.

— Нямам желание да те видя.

— Не искам да нараня нито теб, нито семейството ти, Джена.

— Тогава ни остави на мира.

Уенди влезе в паркинга на хотела.

— Не, не мога.

— Нямам какво да ти кажа.

Уенди намери място, паркира и изключи двигателя.

— Много лошо. Слез долу. Аз съм във фоайето. Няма да си отида, докато не слезеш.

Затвори телефона. Хотел „Мариот Кортярдс“ в Парамъс бе живописно разположен на шосе №17 и на Гардън Стейт Паркуей. Стаите гледаха или към магазина за компютри на „Ричард Електроникс“ или към склад без прозорци, наречен „Симс“, с нещо като фирмена табела на фасадата, на която пишеше: „Най-добрият клиент е образованият клиент“.

Хотелът не бе предназначен за почивка.

Уенди влезе във фоайето. То беше цялото в бежово — бежови стени, килим в матовозелено, стаите бяха в ненатрапчиви бледи цветове и в толкова неприветливи нюанси, че сякаш говореха: хотелът е завършен и напълно готов за посетители, но не очаквайте никакви превземки, предоставяме ви само най-необходимото. На масичката бяха разхвърляни няколко броя на списанието „САЩ днес“.

Пет минути по-късно се появи и Джена. Беше облечена с голям по размери суичър. Бе силно опънала косата си назад в опашка и от това и бездруго високите й скули изглеждаха още по-остри.

— Да злорадстваш ли си дошла? — попита Джена.

— Да, Джена, дойдох точно за това. Както си седях вкъщи тази сутрин и си мислех за мъртвото момиче, открито в гората, аз си казах: „Какво ми се иска най-много в момента? Парче торта с глазура ли? Не, искам да позлорадствам“. Ето защо съм тук. О, а после ще отскоча до приюта за бездомни кучета и ще сритам някое пале в задника.

Джена седна.

— Съжалявам. Дойде ми неочаквано.

Уенди си спомни за предишната вечер, за безсмисленото събрание в гимназията, на което трябваше да бъдат Джена и Ноел Уилър, и се запита колко ли им се е искало да присъстват.

— И аз съжалявам. Представям си колко ти е било трудно.

Джена сви рамене.

— Всеки път, щом поискам да изпитам съжаление към себе си, спомням си за Тед и Марша. Предполагам, че разбираш?

— Разбирам.

Мълчание.

— Чух, че се местите — каза Уенди.

— От кого го чу?

— Живеем в малък град.

Джена се усмихна без капчица радост.

— Всички градове са малки. Да, местим се. Ноел ще стане завеждащ на кардиологичната клиника в Мемориалната болница в Синсинати.

— Станало е доста бързо.

— Много го търсят. Но истината е, че сме го планирали още преди няколко месеца.

— Когато започна да защитаваш Дан ли?

Тя отново се опита да се усмихне.

— Нека кажем, че това не облекчи положението ни в общността — забеляза тя. — Надявахме се да останем до края на учебната година, за да дадем възможност на Аманда да завърши заедно с класа си. Но не й е било писано.

— Съжалявам.

— Но пък Тед и Марша… Не е толкова важно.

И Уенди си мислеше така.

— И защо си дошла, Уенди?

— Ти защитаваше Дан.

— Аха.

— От началото до края. Още когато шоуто бе излъчено за първи път. Изглеждаше толкова сигурна в невинността му! А при последния ни разговор заяви, че съм съсипала невинен човек.

— И какво искаш да ти кажа? Че съм сгрешила, че правата си била ти, така ли?

— А така ли беше?

— Какво да е било така?

— Ти ли сгреши?

Джена се вторачи в нея.

— За какво говориш?

— Наистина ли мислиш, че Дан е убил Хейли?

Фоайето притихна. Джена сякаш се канеше да отговори, но не го направи, само поклати глава.

— Не разбирам. Мислиш, че е невинен ли?

Уенди не знаеше как да отговори на въпроса й.

— Мисля, че в пъзела липсват някои парчета.

— Като например?

— Затова съм дошла — да разбера.

Джена я гледаше, сякаш очакваше нещо повече. Този път Уенди бе тази, която извърна поглед встрани. Джена заслужаваше по-добър отговор. Досега Уенди се бе занимавала със случая като репортерка. Но сега не дойде ли тук в качеството си на нещо повече? Може би е дошло време да се изяснят, да признаят истината, да я изговорят на висок глас.