Харлан Коубън - Клопка

Уенди кимна с глава. Знаеше ги.

— Тъкмо там се запознах с Шери. Бях барман. Тя беше от онези искрящи като шампанско келнерки, които ти се представят на мига и тутакси те питат дали искаш аперитив с мезе.

— Мислех, че си от богаташчетата.

Фил тихо се изкикоти, обърна вече изпразнената бутилка „Корона Лайтс“, за да изцеди и последната капка от дъното. Тя очакваше той да стисне шишето, за да пусне още.

— Предполагам, че родителите ми са били на мнение, че трябва да се трудим. А ти къде се изгуби тази вечер?

— В гимназията на сина ми.

— Защо?

— Организират празненство по случай завършването — отговори тя.

— Приет ли е вече в някой колеж?

— Да.

— Къде?

Тя се размърда на мястото си.

— Защо искаше да ме видиш, Фил?

— Навлязох в личната ти територия? Извинявай.

— Просто искам да си дойдем на думата. Късно е.

— Бях се замислил. Гледам днешните деца, чиито мечти не са по-различни от нашите навремето. Учи се усърдно. Получавай добри оценки. Подготви се за изпитите в университета. Спортувай, ако можеш. В колежите това много се цени. Гледай да имаш достатъчно извънкласни занимания. Изпълни всички условия, за да те приемат в най-престижното висше учебно заведение. Сякаш първите седемнайсет години не са нищо друго освен подготовка за Бръшляновата лига.

Вярно е, помисли си Уенди. През гимназиалните години животът ти се превръща в истински парад, сведен единствено до писмата, които получаваш от колежите — дали те приемат, или те отхвърлят.

— Виж съквартирантите ми — продължаваше Фил, като сега провлачваше думите още по-силно. — „Принстън“. Върхът на сладоледа. Келвин бе чернокожо момче. Дан беше сирак. Стийв бе от беден по-беден. Фарли бе едно от осемте деца в семейството — голяма католическа фамилия от работническата класа. Всички бяхме приети и всички бяхме несигурни и нещастни. Най-щастливото момче от колежа пое по пътя за щата Монклер и пропусна втората година. Той все още е барман. И е най-доволното копеле, което познавам.

Младата стройна сервитьорка донесе бирите.

— Начосите пристигат след минутка.

— Няма проблеми, скъпа — отвърна Фил с усмивка.

Усмивката му беше хубава. Преди няколко години тя сигурно щеше да отвърне на усмивката му, но не и днес. Фил задържа погледа си върху нея малко по-дълго от необходимото, но Уенди видя, че момичето изобщо не го забеляза. Щом тя се изгуби от полезрението им, Фил вдигна пълната бутилка към Уенди. Тя взе своята, чукна се с него и реши да престане с тази игра.

— Фил, изразът „белязаното лице“ означава ли нещо за теб?

Той се помъчи да запази спокойствие. Свъси вежди, за да спечели малко време, дори каза:

— Ъ?

— Белязаното лице.

— Какво за него?

— Какво означава за теб?

— Нищо.

— Лъжеш.

— Белязания ли? — Физиономията му се изкриви. — Не беше ли филм? С Ал Пачино, нали? — Той заговори с отвратителен акцент и тя се подразни. — „Кажи здрасти на малкия ми приятел.“

Засмя се, като се опита да прикрие раздразнението си.

— Какво ще кажеш да половуваме?

— Откъде си чула тези неща, Уенди?

— От Келвин.

Мълчание.

— Днес го видях.

Отговорът на Фил я изненада:

— Да, знам.

— Откъде?

Той се наведе напред. Зад тях се разнесоха щастливи викове. Някой изкрещя: „Давай! Давай!“. Двама от отбора на „Янките“ тичаха презглава по игрището, сподиряни от виковете на запалянковците.

— Не разбирам каква е целта ти — каза Фил.

— Какво имаш предвид?

— Горкото момиче е мъртво. Дан е мъртъв.

— Е, и?

— Всичко свърши. Край, нали така?

Тя замълча.

— Какво искаш още?

— Фил, злоупотребил ли си с тези пари?

— Има ли някакво значение?

— Злоупотребил ли си, или не?

— Това ли се опитваш да направиш — да докажеш невинността ми?

— Отчасти.

— Не искам да ми помагаш, ясно? Заради мен. Заради себе си. Заради останалите. Моля те, откажи се.

Той извърна поглед. Ръцете му намериха бутилката, бързо я вдигнаха до устата му и той отпи голяма напоителна глътка. Уенди го погледна. За миг може би видя онова, което Шери бе видяла в него. Беше се свил в нещо като черупка. Нещо вътре в него — светлинка, проблясък, както искате го наречете — бе започнало да гасне. Спомни си думите на Попе за мъжете, изгубили работата си — колко силно им повлиява това. Бе гледала пиеса, в която се проследяваше и следната линия: мъж, който е изгубил работата си, не може да ходи с вдигната глава, не може да погледне децата си в очите.