Харлан Коубън - Клопка

Никой не каза нищо.

Тя стана от стола си.

— Връщам се на работа.

— Не, госпожо Тайнс, боя се, че не можете.

Вратата се отвори. Влязоха двама охранители в униформи.

— Охраната ще ви придружи навън. Моля да не влизате в контакт с никого от компанията, докато не сме обсъдили случая. Всеки опит да се свържете с някого от участниците в този казус ще бъде считан за манипулация на доказателствения материал. Освен това заплахите ви срещу мен и моите колеги също ще бъдат взети под внимание. Благодаря за отделеното от вас време.

Уенди позвъни на Вик, но Мейвис не я свърза. Чудесно! Тъй да бъде. „Принстън“ бе на около час и половина с кола оттук. По пътя тя с гняв премисляше станалото и какво би могло да означава то. Лесно беше да се присмее на нелепата и с нищо необоснована клюка, ала тя бе сигурна, че каквото и да се случи отсега насетне, тези сплетни неизменно ще хвърлят сянка върху нейното професионално развитие. И преди е имало намеци — нещо обичайно, когато привлекателна жена се издигне в професията си — ала сега внезапно бяха повярвали на клеветите, и то само защото някакъв идиот ги бе вкарал в блог. Добре дошли в ерата на компютрите!

Ясно, стига толкова.

Щом се приближи до целта на пътуването си, Уенди отново се замисли за казуса: за продължилите контакти с „Принстън“, за това как четирима мъже — Фил Търнбол, Дан Мърсър, Стийв Мишано и Фарли Паркс — са били поставени на колене през последната година.

Единият въпрос беше „Защо?“.

Но по-важният бе „Кой?“.

Уенди си каза, че би могла да започне от Фил Търнбол, защото тук тя имаше някои съмнения. Мушна слушалката на автомобилния телефон в ухото си и набра личния номер на Уин.

Тя отново чу гласа му — твърде надменен за единствената дума, която произнесе:

— Казвай.

— Да те помоля ли за още една услуга?

— Може ли да те помоля за още една услуга? Да, Уенди, може .

— Нямаш представа каква нужда имах от граматичната ти корекция точно в този момент.

— Пак заповядай.

— Помниш ли, че те бях попитала за Фил Търнбол, мъжа, злоупотребил с двата милиона долара?

— Спомням си, да.

— Да речем, че Фил е бил набеден и всъщност не е взел парите.

— Добре, така да е.

— Как би могло да стане това?

— Нямам представа. Защо се интересуваш?

— Почти съм сигурна, че той не е откраднал тези пари.

— Ясно. Кажи ми, моля те, какво те прави „почти сигурна“ в това?

— Той ми каза, че е невинен.

— О, да, това обяснява всичко.

— Има и още нещо.

— Слушам те.

— Добре де, защо, след като е откраднал два милиона долара, нито са го вкарали в затвора, нито са го накарали да върне парите? В момента не искам да влизам в подробности, но има и други хора — всъщност съквартирантите му от колежа — които наскоро също са били въвлечени в скандали. Може да съм била подведена.

Уин не каза нищо.

— Уин?

— Да, чух те. Обичам тази дума — „подведен“, а ти? Тя означава или поне предполага, че се придава женствено фин нюанс на глагола „да преметна някого“.

— Да, страхотно.

Дори въздишката му издаваше надменност.

— Как искаш да ти помогна?

— Би ли могъл да проучиш нещата? Искам да разбера кой е набедил Фил Търнбол?

— Ще бъде направено.

Щрак.

Резкостта му този път не я изненада, въпреки че предпочиташе той да й остави малко време: прибързаният край, в който бе истински специалист, криеше рискове, но уви, Уин бързо прекъсна линията. Тя подържа телефона в ръка, сякаш очакваше веднага да й се обади. Но този път не стана така.

Лорънс Черстън живееше в каменна къща с бели капаци на прозорците. Мястото около флагщока бе засадено с рози. На него бе овесен черен вимпел, върху който се виждаше голямо оранжево П. О, господи! Черстън я посрещна на вратата и се ръкува и с двете ръце. Лицето му бе месесто, румено и навяваше спомени за дебели котараци в опушени кухни. Носеше син блейзър с логото на „Принстън“ на ревера и същата вратовръзка, с която бе на снимката. Панталоните му в цвят каки бяха току-що изгладени, мокасините му бяха лъснати и, разбира се, той ги бе обул на бос крак. Изглеждаше така, сякаш сутринта бе тръгнал за университетския параклис и по пътя изведнъж бе остарял с двайсет години. Уенди влезе в къщата и първото, което видя, бе дрешник с още десетина цветни сака, панталони в цвят каки и нищо друго.

— Добре дошли в моя скромен дом — поздрави я той.

Предложи й нещо за пиене. Тя отказа. Той бе сервирал сандвичи пръстчета. Уенди си взе един от вежливост. Беше ужасен на вкус и тя се зачуди какво ли има в него. Черстън зачекна темата за студентите от курса.