Харлан Коубън - Клопка

— Като например?

— Странно ли се държаха? Страняха ли от останалите? Имаха ли врагове? Участвали ли са в нещо необичайно?

Лорънс Черстън остави сандвича си.

— Защо ти е да знаеш подобни неща?

— Това е част от моя материал.

— Не виждам как. Разбирам защо ме разпитваш за Дан Мърсър, но ако целиш да свържеш по някакъв начин и съквартирантите му с демоните, които са преследвали Дан…

— Нямам такава цел.

— Каква е целта ти тогава?

Тя нямаше желание да му разказва всичко. За да спечели време, Уенди взе програмата от последната им година в „Принстън“ и започна да я прелиства. Усещаше, че той я наблюдава. След малко тя намери една снимка, на която бяха Дан, Келвин и Фарли. Дан беше по средата. И тримата широко се усмихваха. Завършваха. Бяха успели.

Лорънс Черстън продължаваше да я гледа. Какво направих, питаше се тя.

— Всички те, говоря за съквартирантите, напоследък преживяха много.

Той мълчеше.

— Фарли Паркс трябваше да се откаже от надпреварата за Конгреса — каза тя.

— Знам.

— Стийв Мишано бе арестуван за притежание на наркотици. Фил Търнбол изгуби работата си. За Дан знаеш.

— Знам.

— Не го ли намираш за странно?

— Не особено. — Той разхлаби вратовръзката си, сякаш внезапно бе започнала да го души. — От този ъгъл ли подготвяш материала си? Съквартиранти от „Принстън“, попаднали в беда?

Тя нямаше желание да отговаря на въпросите му и подхвана:

— Дан Мърсър често е идвал тук. Имам предвид в „Принстън“.

— Знам. Виждал съм го в града.

— А знаеш ли причината?

— Не.

— Ходел е в дома на декана.

— Нямах представа.

И тъкмо в този миг, хвърляйки поглед към програмата, към списъка на студентите, Уенди забеляза нещо странно. Тя по навик търсеше и петте имена, а тази фотография й бе направила странно впечатление. Имената бяха подредени по азбучен ред. Последното име под буквата Т бе Франсиз Тотъндъм.

— А къде е името на Фил Търнбол? — попита тя.

— Моля?

— Името на Фил Търнбол не е в списъка.

— Фил не завърши с нашия випуск.

Уенди усети странно пулсиране във вените си.

— Пропуснал е семестър ли?

— Ъъъ… не. Бе принуден да напусне колежа доста по-рано.

— Почакай. Нима твърдиш, че Фил Търнбол не е завършил?

— Доколкото знам, да, тъкмо това твърдя.

Устата й пресъхна.

— Защо?

— Не съм сигурен. Носеха се разни слухове, разбира се. Но не се даде голяма гласност на случая.

Тя мълчеше и не помръдваше.

— Би ли ми разказал за това?

— Не съм сигурен, че идеята е добра.

— Може да е от голямо значение.

— Как? Случи се преди много години и според мен администрацията малко преигра.

— Няма да го огласявам. Няма да назова източника на информацията.

— Ами, не знам.

Не беше време за размяна на любезности. Тя бе предложила моркова. Време беше да покаже и тоягата.

— Виж, вече споменах, че няма да издам източника си, но ако не ми кажеш, няма да оставя това така. Ще се разровя. Ще изровя всеки скелет, на който попадна, за да открия истината. И тогава всички източници ще станат ясни.

— Мразя да ме заплашват.

— А аз мразя да пречат на работата ми.

Той въздъхна.

— Както казах, не беше кой знае какво. Пък и не съм сигурен във фактите.

— Но?

— Но, е, звучи по-лошо, отколкото бе в действителност, но според клюката Фил е бил заловен в сграда, в която не е трябвало да бъде. С една дума, влизане с взлом в чуждо жилище.

— Крадял ли е?

— За бога, не — отвърна той, като че ли това бе най-нелепото нещо, което е чувал. — Забавлявал се е.

— Значи вие, момчета, влизате с взлом някъде заради едното забавление?

— Имам приятел, който учеше в Хампширския колеж. Знаеш ли го? Както и да е, той получи петдесет точки за кражбата на автобуса на кампуса. Някои от професорите настояваха да бъде изключен, но, също като при Фил, това бе част от някаква игра. За наказание го отстраниха от лекции за две седмици. Признавам, че и аз съм участвал в подобни игри. Момчетата от моя отбор оцветиха със спрей автомобила на един професор. Трийсет точки. Мой приятел открадна писалката от катедрата на гостуващия ни поет, лауреат на някаква награда. Играта се разпространяваше из цялото студентско градче. Всъщност спалните се състезаваха помежду си.

— В какво се състезаваха? — попита тя.

Лорънс Черстън се усмихна.

— В лова, разбира се — отвърна той. — Лов на лешояди.

„Не бива да ловуваме повече…“

Беше й го казал Келвин Тилфър.

Това вече имаше някакъв смисъл. Тя се обърна към Лорънс Черстън за повече подробности за „белязаното лице“ и всичко останало, но не научи нищо друго. По време на лова Фил Търнбол бил заловен на място, където не е трябвало да бъде. Изгонили го. Край.