Харлан Коубън - Клопка

Чу се женски глас:

— Декане?

Към тях се приближаваха нечии стъпки. Уенди се обърна към декана. Той я погледна така, сякаш я предупреждаваше за нещо.

Какво, по…

— Във фоайето съм — каза деканът.

Последва шум от още стъпки. После отново женският глас — гласът на Криста?

— Срещата ви в четири часа е отменена. Трябва да…

Криста влезе от лявата им страна през трапезарията.

Спря се.

— О, не знаех, че има и друг човек.

— Не е дошла заради мен — обясни й декан Луис.

— О?

— Мисля, че е дошла, за да се види с теб.

Жената обърна главата си на една страна като куче, което се опитва да възприеме нов звук.

— Вие сте Уенди Тайнс? — попита тя.

— Да.

Криста кимна, сякаш я бе очаквала. Направи още една крачка напред. Лицето й се освети. Не много. Но достатъчно. Когато Уенди зърна лицето й, за малко да извика на глас, не заради видяното, въпреки че при нормални обстоятелства това би било съвсем в реда на нещата. Не, Уенди се развълнува, тъй като още една част от пъзела попадна на мястото си.

Криста носеше слънчеви очила, макар да беше на закрито. Но не това бе първото, което тя забеляза.

Първото нещо, което видя у Криста — нещо, което всъщност не можеше да остане скрито — бяха плътните алени белези навсякъде по лицето й.

Белязаното лице.

Жената се представи с името Криста Стокуел.

Изглеждаше на около четирийсет години, но беше трудно да се определи точната й възраст. Беше слаба, с нежни ръце и стоманено държане. Седнаха около масата в кухнята.

— Имате ли нещо против да говорим на слаба светлина? — попита Криста.

— Абсолютно нищо.

— Причината не е тази, която си мислите. Знам, че хората ще ме гледат. Съвсем естествено е. Не обръщам внимание. По-добре е, отколкото да се преструват, че не забелязват белезите. С това лице съм като слон в стъкларски магазин, нали разбирате какво имам предвид?

— Мисля, че ви разбирам.

— Откакто стана злополуката, очите ми са болезнено чувствителни към светлината. В тъмнината се чувствам по-удобно. Споменавам го между другото, нали така? Специализантите по философия и психология в този колеж биха се радвали да изучават моя случай. — Тя стана от мястото си. — Ще направя чай. Искате ли?

— Разбира се. Да ви помогна ли?

— Не, ще се справя.

— Мента или черен?

— Мента.

Криста се усмихна.

— Изборът ви е добър.

Тя включи електрическия чайник, извади две чаши и сложи по едно пакетче във всяка. Уенди забеляза, че докато вършеше всичко това, тя държеше главата си леко наклонена надясно. Когато отново се върна на мястото си, Криста остана известно време неподвижна, сякаш за да даде възможност на Уенди да прецени доколко бе наранено лицето й. Казано с прости думи, то бе ужасяващо. Белезите го покриваха плътно от челото до врата. Грозни, гневни линии, пурпурни и червени, разкъсваха кожата й и се издигаха като по повърхността на релефна географска карта. На малкото места, където нямаше белези, се виждаха тъмночервени петна, сякаш някой бе търкал кожата й със стоманена четка.

— Подписала съм договор да не разгласявам случилото се — заяви Криста Стокуел.

— Дан Мърсър е мъртъв.

— Знам. Но това не променя договора.

— Онова, което ми кажете, ще бъде запазено в най-строга тайна.

— Вие сте репортерка, нали?

— Да. Но ви давам думата си.

Тя поклати глава.

— Не виждам какво значение може да има това сега.

— Дан е мъртъв. Фил Търнбол е бил уволнен и обвинен в кражба. Келвин Тилфър е в лудница. Фарли Паркс също попадна в беда наскоро.

— Нима очаквате от мен да ги съжаля?

— Какво ви сториха?

— Не е ли очевидно? Или да поувелича светлината?

Уенди се наведе през масата. Постави длан върху ръката на жената.

— Моля ви, кажете ми какво се случи.

— И каква полза?

Кухненският часовник над мивката тиктакаше. Уенди надникна през прозореца навън и видя студентите, запътили се за час, оживени, млади, чийто живот според изтърканата фраза е целият пред тях. Идната година и Чарли щеше да е студент. Можете да заявите на тези младежи, че годините минават много бързо, че докато премигнат, и ще са завършили, че като миг ще отминат десет години, после още десет, ала те няма да ви чуят, не могат да ви чуят и може би така е по-добре.

— Според мен, каквото и да е станало — каквото и да са ви сторили момчетата — то е отключило неотдавнашните събития.

— Как?

— Не знам. Но мисля, че може да се проследи назад във времето. Каквото и да е било то, по някакъв начин е живяло свой собствен живот. И все още иска жертви. А сега и аз съм вътре. Тъкмо аз устроих капан на Дан Мърсър, независимо дали е виновен, или не. Така че сега и аз съм част от това.