Харлан Коубън - Клопка

— Казахте, че сте се вбесили?

— Трябва да ме разберете. През онази нощ аз загубих всичко.

— Така е, имали сте право да се гневите.

Криста се усмихна.

— О, разбирам.

— Какво?

— Нека отгатна. Била съм ядосана. Била съм вбесена. Мразела съм ги. И съм измислила как да им отмъстя. И какво, седяла съм и съм чакала цели двайсет години, за да ги ударя? Това ли си мислите?

Уенди сви рамене.

— Прилича ми на отмъщение — сякаш някой се разплаща с тях.

— И най-вероятният заподозрян съм аз? Белязаното маце с брадва в ръце, готово да я стовари върху някого?

— А вие не мислите ли така?

— Звучи ми като лош филм на ужасите. — Тя отново наклони глава на една страна. — Като лошата героиня ли ме възприемаш, Уенди?

Уенди поклати глава.

— Всъщност не.

— Има и друго.

— Какво е то?

Криста разпери ръце. Все още носеше слънчевите очила, но тя забеляза, че от едното й око се търкулна сълза.

— Простих им.

Мълчание.

— Те бяха просто деца, които участваха в една игра. Не са искали да ме наранят.

И това беше чистата истина. Тонът й бе красноречив и неподправен.

— Щом живееш в този свят, ще се сблъскаш с други хора. Това е. Сблъскваме се един с друг и понякога някой бива наранен. Момчетата искаха само да откраднат някакви глупави боксерки. Но нещата се объркаха. За един кратък период от време аз ги мразех. Но като се замислиш, каква е ползата от това? Омразата ти отнема толкова много енергия, че изгубваш представа за истински важните неща.

Уенди усети как сълзите напират в очите й. Взе чашата си и отпи от чая. Ментата леко се плъзна в гърлото й. Нека няма омраза. На това тя нямаше как да отговори.

— Може би през онази нощ те са наранили още някого — каза Уенди.

— Съмнявам се.

— А може би някой друг иска да отмъсти за теб?

— Майка ми е покойница — отвърна Криста. — Марк е щастливо женен. Нямам друг близък човек.

Задънена улица.

— Какво ти каза Дан, когато дойде за първи път?

Тя се усмихна.

— Ще си остане между нас.

— Но все трябва да има някаква причина, задето всички те бяха съсипани от скандали.

— Това ли е главната причина, поради която си тук, Уенди? Да им помогнеш да си върнат предишния живот?

Уенди замълча.

— Или си дошла — продължаваше Криста, — защото се тревожиш, че си сгрешила и си поставила клопка на невинен човек?

— Мисля, че и двете.

— И се надяваш на опрощение?

— Надявам се да получа отговори.

— Интересуваш ли се от моето мнение по въпроса? — попита Криста.

— Разбира се.

— Познавах Дан много добре.

— И аз така си помислих.

— Разговаряли сме за много неща на тази маса. Той ми разказваше за работата си, за това как се е запознал с първата си жена, Джена, за това, че вината за разпадането на брака им е била само негова, за това как са си останали близки, за самотата си. И двамата бяхме самотни.

Уенди чакаше. Криста намести слънчевите очила на лицето си. За миг Уенди си помисли, че ще ги свали, но тя не го направи. Нагласи ги и сякаш се помъчи по някакъв начин да погледне Уенди в очите.

— Не мисля, че Дан Мърсър е бил педофил. Мисля, че не е убил никого. Така че, Уенди, според мен ти си поставила клопка на невинен човек.

Щом излезе от тъмната кухня и стъпи на моравата пред къщата на декана, Уенди присви очи. Загледа се в студентите, облени в слънчева светлина. Те минаваха покрай къщата всеки ден и вероятно нямаха представа колко тънка беше преградата, разделяща ги от жената с белязаното лице, която живееше в нея. Уенди остана да ги наблюдава още минута. Вдигна лице към слънцето. Стоеше с отворени очи, които се насълзиха от светлината. Беше й дяволски приятно.

Криста Стокуел беше простила на хората, които я бяха наранили.

Беше го казала просто така, без много обяснения. Уенди отхвърли настрана по-значимите философски аргументи — очевидната връзка между случая с Криста и собственото й отношение към Ариана Насброу — за да се съсредоточи върху настоящия проблем: кой друг, ако не най-пострадалият би могъл да прости и да продължи напред?

Провери мобилния си телефон. Продължаваше да получава съобщения от репортери. Отмина ги. Попе й бе звънял. Тя му се обади. Той вдигна още на първото позвъняване.

— Навън се тълпят репортери — уведоми я той.

— Знам.

— Сега разбираш ли защо съм за свободната продажба на оръжие?

Уенди се засмя — сякаш не го бе правила цяла вечност.

— Какво искат? — попита той.

— Някой разпространява мръсни слухове за мен.