Харлан Коубън - Клопка

За щастие тя спря дотук.

— И това е последното, което си спомням. Припаднах. Три дни и три нощи съм била в безсъзнание и когато отново дойдох на себе си — е, през следващите няколко седмици ту се събуждах, ту отново припадах. Операциите следваха една след друга. Болките бяха непоносими. През цялото време ме упояваха. Малко избързах. Ще се върна назад. През онази нощ полицейската охрана на кампуса ме открила по виковете. Заловили Фил Търнбол в двора на декана. Целите му обувки били оплескани с моята кръв. Знаехме, че са участвали и други студенти. Нали разбирате, играели на онази разпространена в колежите игра — „Лов на лешояди“. За голямата награда — боксерките на декана. Шейсет точки. Това е била голямата цел на Фил Търнбол — чифт боксерки. Както казах и преди, беше просто момчешка лудория. Нищо повече.

— Споменахте, че е имало и други. Чули сте шепот и кикотене.

— Така е, но Фил твърдеше, че е бил сам. Приятелите му, разбира се, потвърдиха неговия разказ. Не бях в състояние да се противопоставя на казаното от него, пък и какво ли бях видяла всъщност?

— И Фил пое цялата вина? — попита Уенди.

— Да.

— Защо?

— Не знам.

— Все пак не разбирам. Какво точно ти стори? От какво са тези прорези?

— Когато съм влязла в стаята, Фил се е криел зад леглото. Щом ме видял да протягам ръка към електрическия ключ, така де, според мен е искал да отвлече вниманието ми в друга посока. До мен се разбил голям стъклен пепелник. Трябвало е да вдигне шум, аз да извърна глава встрани и тогава Фил да избяга, така мисля. Но на стената е имало старинно огледало. И то се е пръснало точно в лицето ми. Просто случайност.

Уенди не каза нищо.

— Три месеца лежах в болницата. Загубих едното си око. Другото бе тежко пострадало. Известно време бях напълно сляпа. Зрението на едното ми око постепенно се възстанови. Все още ме считат за сляпа, но аз мога да различавам предметите. Всичко ми се мержелее и имам проблеми със светлината — особено със слънчевата светлина. Пак казано между другото. Според лекарите лицето ми е било буквално нарязано на филийки. Показвали са ми снимки. Ако мислиш, че това, което виждаш сега, е лошо… имай предвид, че преди лицето ми приличаше на смляно говеждо месо. Само така мога да го опиша. Сякаш някой лъв ми бе изръфал лицето.

— Съжалявам — каза Уенди, защото не знаеше какво друго да каже.

— Годеникът ми Марк се държа страхотно. Не се отделяше от мен. Като си помислиш, това е направо геройство. Преди това бях красива. Сега вече мога да го кажа. Няма да звучи нескромно. Наистина бях красива. А той беше толкова хубав! И така, Марк бе непрекъснато около мен. Но беше започнал и да се оглежда наоколо. Вината не беше негова. Не бе очаквал подобно нещо.

Криста млъкна.

— И какво стана?

— Накарах го да си тръгне. Познавате любовта, нали? Но така аз разбрах какво означава истинска любов. Макар че ме заболя много повече от порезните рани, аз обичах Марк достатъчно силно, за да го накарам да си отиде.

Тя отново млъкна и отпи от чая си.

— Вероятно се досещате за останалото. Семейството на Фил ми плати, за да си мълча. Щедра сума, ще кажете вие. В попечителски фонд е, от който всяка седмица ми се изплаща съответна сума. Ако кажа на някого какво се е случило, плащането ще се преустанови.

— Няма нищо да кажа.

— Мислите ли, че това ме притеснява?

— Не знам.

— В никакъв случай. Нуждите ми са доста скромни. Продължавам да живея тук. Продължих да работя за декан Пашаян, но не се грижех за децата му. Лицето ми ги плашеше. Така че станах негова асистентка. Когато той почина, декан Луис прояви любезност и ме остави тук. Дарявам по-голямата част от парите си.

Мълчание.

— И как се вписва Дан във всичко това? — поинтересува се Уенди.

— Как мислите?

— Предполагам, че онази нощ е бил в къщата?

— Да. Всички бяха тук. И петимата. Разбрах го по-късно.

— Откъде?

— Дан ми каза.

— И Фил е поел вината на всички върху себе си?

— Да.

— Знаете ли защо?

— Бил е доста убедителен, предполагам. Но може да е имало и друго. Той беше богат. Останалите не бяха. Вероятно е решил, че няма да постигне нищо добро, ако издаде приятелите си.

Думите й имат смисъл, каза си Уенди.

— И Дан ви посещаваше?

— Да.

— Защо?

— За да ме утешава. Разговаряхме. Той се чувстваше ужасно заради онази нощ. Задето бе избягал. Така се започна. Бях бясна, когато го видях за първи път тук. Но после се сприятелихме. С часове разговаряхме край тази маса.