Харлан Коубън - Клопка

Уенди се върна при колата си и взе телефона, за да позвъни на Фил.

Бяха постъпили шестнайсет съобщения.

Първата мисъл накара сърцето й да заседне в гърлото: „Нещо е станало с Чарли“.

Тя бързо натисна бутона, за да влезе в гласовата поща. Още щом чу гласа на сина си, сърцето й се отпусна. Чувствата, които я заляха при второто съобщение обаче, бяха от малко по-различно естество.

Здрасти, Уенди, аз съм Бил Джулиано от новините на Ей Би Си. Искаме да говорим с теб относно обвиненията в неуместно поведение от твоя страна… БИП.

Правим материал за отношенията между вас и вашия шеф и бихме искали да чуем гледната ви точка… БИП.

Един от хората, за които твърдите в предаването си, че са педофили, използва скорошната информация за вашата сексуална агресивност, за да иска нов процес. Твърди, че не е отвърнал на чувствата ви и затова сте го унижили… БИП.

Тя натисна бутона за изтриване и се вторачи в телефона си. Искаше да се издигне над всичко това, да се освободи напълно.

Но не можеше. Беше наклепана по безобразен начин.

Може би трябваше да послуша Фил и да се отдръпне. Сега вече нямаше как — каквото и да направеше, не можеше да избяга от обвиненията неопетнена. Нямаше начин, по дяволите! Можеше да хване задника, който бе написал всичките тези мръсотии, и докато предават мачовете от националното първенство по футбол по телевизията, да го (я) накара да си признае, че всичко е измислица, но дори това нямаше да изчисти името й. Колкото и да е нечестно, вонята около нея щеше да си остане вероятно завинаги.

Така че станалото — станало, нали така?

Хрумна й нещо друго: не би ли могло да се твърди същото и за мъжете, които бе „заковала“ в своите предавания?

Дори невинността им да е била доказана, дали вонята на перверзния хищник е била отмита напълно? Не е ли това форма на отплата в космически план? Не е ли такава кармата на всички кучки?

Но сега нямаше време за подобни притеснения. Може би всичко бе свързано в едно единно цяло — онова, което бе направила, онова, което бе станало с мъжете, разкрити от нея по телевизията, както и случилото се на съвипускниците от „Принстън“? Ако разреши едната загадка, останалите ще се разрешат от само себе си?

Независимо дали й харесва, или не, животът й бе оплетен в тази бъркотия. Тя не можеше да се оттегли просто така.

Фил Търнбол е бил изключен заради участието си в лова.

В най-добрия случай това означаваше, че я бе излъгал, когато тя му разказа какво бе казал Келвин за ловуването. В най-лошия… ами, тя още не бе сигурна кое беше най-лошото.

Набра Фил на мобилния му телефон. Никакъв отговор. Обади се в дома му. Никакъв отговор. Отново позвъни на мобилния и му остави съобщение: „Знам за лова. Обади ми се“.

Пет минути по-късно тя похлопа на вратата на декана. Никакъв отговор. Продължи да тропа. Отново никакъв отговор. О, не. Не може да бъде. Тя обикаляше къщата и надничаше през прозорците. Лампите не светеха. Притисна лице в стъклото, за да вижда по-добре. Ако наоколо минеше охраната на студентското градче, как щеше да се оправдае?

Раздвижване.

— Хей!

Никакъв отговор. Отново погледна през прозореца. Нищо. Почука на стъклото. Никой не се показа. Върна се на парадния вход и отново захлопа. Зад гърба си чу мъжки глас:

— Мога ли да ви помогна?

Тя се обърна. Щом видя кой говори, първата дума, която й дойде на ум, бе „денди“. Вълнистата коса на мъжа бе малко по-дълга, отколкото трябваше. Носеше туидено сако с кръпки на лактите и папийонка — имаше вид на човек, който може да вирее единствено в разредения въздух на високопоставените учебни заведения.

— Търся декана — каза Уенди.

— Аз съм декан Луис — отвърна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Няма време за игрички и вежливост, каза си тя.

— Познавате ли Дан Мърсър?

Той се поколеба, сякаш мислеше.

— Името ми напомня нещо — каза деканът. — Но… — Разпери ръце и вдигна рамене. — Трябва ли да го познавам?

— Така мисля — отвърна Уенди. — През последните двайсет години той е посещавал дома ви почти всяка събота.

— А! — усмихна се той. — Живея тук само от четири години. Предшественикът ми, декан Пашаян, е живял в къщата преди това. Но мисля, че знам за кого говорите.

— Защо е идвал у вас?

— Не е идвал. Искам да кажа, че е идвал в тази къща. Но не за да види мен, нито декан Пашаян.

— А защо?

Той мина покрай нея и отключи вратата. Остави я отворена. Тя изскърца. Той надникна вътре.

— Криста?

В къщата беше тъмно. Той махна с ръка на Уенди да го последва. Тя влезе. Остана във фоайето.