Харлан Коубън - Клопка

Присъстващите около масата изразиха съгласие под носа си.

Неосъщественият Джей Зед — Флай? — забеляза приближаването на Уенди. Наведе глава.

— Запиши си. Точно в пет.

Всички се обърнаха към нея. Като изключим Фил, тя едва ли е очаквала подобно посрещане. Трябваше да се досети и да накара госпожа Търнбол да й разкаже за тази страхотна групичка, съставена от бивши величия.

— Чакай — обади се мъжът в белия тенис екип. — Аз те познавам. Новините по Ен Ти Си. Уенди някоя си, нали?

— Да, Уенди Тайнс.

Всички се усмихнаха, с изключение на Фил Търнбол.

— Дошла си да отразиш появата на Флай довечера ли?

Точно сега, помисли си Уенди, един материал за тези хора би бил страхотна идея.

— Може би по-късно и това ще стане — отвърна тя. — Но сега съм дошла да видя Фил.

— Нямам какво да ти кажа.

— Не си длъжен да кажеш и дума. Хайде. Трябва да поговорим на четири очи.

Щом излязоха от „Старбъкс“ и се обърнаха с гръб към сградата, Уенди каза:

— Значи това е Клубът на бащите?

— Откъде знаеш за него?

— От жена ти.

Той нищо не каза.

— И така — продължи Уенди, — какво иска Ванила Айс 10 10 Робърт Матю ван Уинкъл (род. 1967), известен повече под псевдонима Ванила Айс, е американски рапър и телевизионен водещ. — Б.пр. ?

— Норм… всъщност иска да го наричаме Флай.

— Флай ли?

— От Тен-А-Флай, за по-кратко. Заради рапа.

Уенди се постара да сдържи въздишката си. „Тенафлай“ беше търговската част на Ню Джърси, ей там, право надолу по улицата.

— Норм… Флай… беше блестящ служител в „Беневисти Ванс“ в града. Остана без работа, ами да, цели две години, но сега откри друг свой талант.

— Какъв?

— Рап музиката.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

— Това е като скръбта — каза Фил. — Всеки реагира по различен начин. Флай мисли, че има нова пазарна ниша.

Пристигнаха до автомобила на Уенди. Тя отключи вратите.

— Значи рап музиката?

Фил кимна с глава.

— Той е единственият бял рапър на средна възраст в Ню Джърси. Поне така твърди. — Настаниха се на седалките отпред. — И каква работа имаш с мен?

Не беше лесно да му отговори, затова започна направо:

— Вчера Дан Мърсър бе убит.

Фил Търнбол слушаше, без да каже и дума. Взираше се през предното стъкло навън с пребледняло лице и насълзени очи. Уенди забеляза, че бе избръснат идеално. Косата му бе подстригана елегантно, а отпред имаше кичур, с който приличаше на младо момче. Уенди го чакаше да смели думите й.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита го тя.

Фил Търнбол поклати глава.

— Помня Дан още от първия ден като първокурсник. Беше толкова забавен! Останалите от нас, които живеехме в апартамента, бяхме послушни и изпълнителни — всеки искаше да изпъкне. А той се чувстваше толкова комфортно и имаше такъв странен вид!

— По какъв начин странен?

— Сякаш вече е видял всичко и не си струва да се натяга. Дан искаше да се различава от другите. Да, давам си сметка как звучи, но той наистина мислеше така. И на него му беше трудно като на нас, но винаги казваше, че е добре. Ние имахме планове. Всички без изключение. А сега…

Гласът му заглъхна.

— Съжалявам — каза Уенди.

— Предполагам, че не си била път дотук само за да ми съобщиш лошата новина?

— Не.

— Значи?

— Правя проучване за Дан…

— Изглежда, вече си го направила. — Той се обърна към нея. — Остава ти само да извадиш трупа.

— Нямам такова намерение.

— Тогава какво?

— Бях ти позвънила по телефона веднъж. Тогава за първи път те попитах за Дан.

Той мълчеше.

— Защо не върна обаждането ми?

— И какво да ти кажа?

— Каквото и да е.

— Имам жена, две деца. Не виждах как мога публично да защитавам един педофил, дори да е обвинен несправедливо.

— Мислиш, че Дан е бил несправедливо обвинен?

Фил стисна очи. На Уенди й се дощя да протегне ръка към него, ала отново почувства, че жестът й нямаше да е подходящ за случая. Реши да забави темпото.

— Защо си облякъл костюм за „Старбъкс“? — попита тя.

Фил се усмихна едва забележимо.

— Винаги съм мразил работните петъци.

Уенди вторачи поглед в този хубав, макар и напълно съкрушен мъж. Изглеждаше изтормозен, сякаш бяха източили кръвта от тялото му, а разкошният му костюм и лъснатите му обувки имаха за цел да повдигнат духа му.

Докато го оглеждаше, в спомените й внезапно нахлу друг образ и дъхът й секна: обичният баща на Уенди, петдесет +и шест годишен, седнал на масата в кухнята, с навити до лактите ръкави, който пъха листа с доста невзрачната си автобиография в плика. Петдесет и шест годишен и за първи път в живота си останал без работа. Баща й бе профсъюзен активист и в продължение на двайсет и осем години бе въртял печатарската машина на най-големия нюйоркски вестник. Бе договарял сносни заплати за хората си, които през 1989 година се бяха вдигнали на стачка един-единствен път; баща й бе обичан от всички.