Дейвид Игнейшъс - Директорът

– Това са все опасни неща - констатира Уебър. - Всеки ли може да присъства на тази конференция?

– Огледайте се. Ще видите китайци, руснаци, германци, израелци. В интерес на истината, ви пускат, ако платите регистрационната такса. Няма смисъл да се опитваме да държим хората навън. Те ще получат информацията, която търсят, от мрежата. Така поне знаем кой е тук.

– Всички се опитват да се вмъкнат в панталоните ни, така ли?

– Да, сър. Както и обратното, на теория.

Уебър кимна. Наистина това място беше чудесният капан за нови кадри.

– Агенцията опитва ли се да е в крак с всичко това? - попита той.

– Горе-долу - отвърна Морис. - Макар че се движи със скоростта на слон.

– Какво ще кажете за Янковски? Той е директорът. Би трябвало да е тук, в тази тълпа.

Морис дръпна Уебър на една страна и му заговори в ухото:

– Директор Янковски се опитва да задържи главата си над водата. ФБР проверяват банковите му сметки.

Уебър се дръпна изненадан назад.

– Откъде знаете за всичко това?

– Просто знам - отвърна Морис. - Хората говорят, че Янковски няма да го бъде.

Това, което мъжът каза, беше самата истина. Бордът на съветниците по въпросите на разузнаването беше запознат с предварителното разследване преди няколко седмици. Тази тема беше една от най-стриктно пазените тайни в правителството, а Морис му я шепнеше на ушенце.

– Агенцията се нуждае от нов директор, сър - каза тихо младият мъж. - Всеки знае това.

Уебър остана мълчалив за момент. Усещаше се така, все едно беше получил един прав в лицето. Това го караше да се чувства неудобно, но същевременно му харесваха интелигентността и решителността на Морис.

– ЦРУ се нуждае от нещо повече от нов шеф - отвърна Уебър. - Нуждае се да влезе в двадесет и първи век. Чуйте речта ми този следобед, ако искате да разберете какво мисля аз.

Младият мъж кимна.

- Запазил съм си място на първия ред.

Двамата се разхождаха още половин час и гледаха демонстрациите, след което стана време Уебър да се оттегли в Зелената стая 8, където да се подготви за речта си. Морис го остави пред вратата и му предложи да се видят отново след това и да разгледат повече от DEF CON.

Уебър изнесе речта си в театрална зала, която побираше няколкостотин души. Помещението беше претъпкано с млади хора, ред след ред от черни тениски и анораци. Уебър свали италианското си спортно сако, преди да започне да говори, и нави ръкавите на ризата си. Служителите от неговата корпорация му бяха написали реч със заглавие „Заинтересовани страни от интернет свободата “ с акомпанираща презента- ция на PowerPoint, но мъжът реши да не я използва. Вместо това изнесе речта, която той наричаше „Американска мечта“ и в която се разискваше как сигурността и свободата могат да съществуват по едно и също време. И преди беше представял темата пред различни аудитории, но никога пред подобна на тази.

Тишина изпълваше помещението. Уебър не знаеше какво да очаква. Представяше си пого на концерт на „Мегадет“. Вместо това зрителите му бяха спокойни и се държаха уважително.

Греъм използва собствената си компания като пример. Когато започнал преди двадесет и пет години, напомни на децата в залата, интернет браузърът не съществувал, а онова, което днес се определя като Ай Ти, все още не било създадено. Било очевидно обаче, че хората ще започнат да комуникират повече и щяло да бъде грешка, ако правителството се опита да ограничи или контролира комуникациите... или да шпионира онова, което хората си казват един на друг. Благодарение на Бога правителството се оказало съобразително по него време. Позволило на технологиите да се преобразят и размножат по милиони начини, които никой не успял да предвиди. Уебър съумял да разшири бизнеса си, като правел очевидното, без да влага много мислене, създал част от тръбопровода, през който комуникациите да пътуват, каквито и да са те - купуваш спектър и честотна лента и оставяш другите хора да решат как да я използват.

Тогава, след 11 септември 2011, правителството из- глупяло, продължи с речта си Уебър. Разузнаването станало нервно и решило, че свободното информационно пространство е опасно и трябва да се контролира. Правителството нямало вина, цялата страна била изплашена. Но в своята свирепа самозащита то построило наблюдателен колос, който се опитвал да следи само опасните хора. За съжаление надзорът бил прекалено голям и бюрократичен. Започнал да изяжда свободното пространство, което новите технологии създали.