Дейвид Игнейшъс - Директорът

– Ние не сме врагове на Съединените щати, Сирил. В грешка си.

– Аз служа на страната си. Политиците са временни, но интересите на държавата са завинаги. Не можем да избягаме от отговорността на водачеството, скъпи приятели. Ако смятате, че това е възможно, то тогава вие сте в грешка за съжаление. Вие сте страхливци.

– Сирил, ще ти препоръчам да си наемеш адвокат - каза О’Кийф.

Хофман стана отново. На екрана огромната му фигура тръгна към камерата.

– Не я изключвай - нареди съветникът по сигурността. - Това е заповед.

– Не ми пука - отвърна директорът на националното разузнаване.

Екранът изпука и стана черен, но аудиомикрофонът все още работеше и говорителите предадоха глас, изпълнен със смесица от заплаха и подигравка:

– Ще се върна - изрече Хофман. - В това можете да сте сигурни.

О’Кийф погледна към другите двама присъстващи на масата и кимна, но не към тях, а към друга личност, която не се виждаше.

– Може ли вече да приключваме тази среща и да се върнем към истинската си работа? - попита той.

– Не залагай срещу милиардер. Не казах ли точно това? - изрече Бийзли с усмивката на крупие.

– По молба на президента - продължи О’Кийф - предлагам тази комисия да бъде закрита, в сила от този момент. Нейният мандат за специални дейности ще бъде проверен от Съвета за национална сигурност, но правомощията и ще бъдат отнети, докато проверката не приключи. Някакви предложения?

Отговори Савин:

– Предлагам да разпуснем Комисията за специални дейности и да прехвърлим на други, действащи комисии всякакви нейни дейности.

– Чух ли друго предложение? - попита О’Кийф.

– Няма - отвърна Блек Джек.

– Всички ли са съгласни? - попита отново съветникът по сигурността.

– Да - отвърнаха Бийзли, Савин и О’Кийф в един глас.

– Предложението е прието и комисията се разпуска.

– Къде е господин Уебър? - попита съветникът по сигурността.

– Отвън - отвърна Савин. - Чака в офиса на заместник- директора.

– Извикай го - нареди Тимъти.

Уебър влезе в залата, изглеждаше така, като че ли не беше спал цяла седмица.

– Имаш нужда от отпуска, братко - каза Бийзли.

– Седни - покани го О’Кийф.

Греъм седна на празния стол до съветника по сигурността.

– Президентът ме помоли да те уведомя, че е решил да не приеме заповедта на ДНР Хофман за уволнението ти. Тази сутрин в Белия дом получихме писмо от Ариел Вайс, в което се упоменава, че доказателствата срещу теб, представени от директора на националното разузнаване, са били изфабрикувани.

Уебър затвори очи само за момент, след което ги отвори отново.

– Какво означава това? - попита той.

– Че ти си директорът на ЦРУ - О’Кийф протегна ръка. - Оставаш господар на призрачния хотел.

Греъм Уебър не искаше да остава в офиса до края на деня. Всъщност не искаше да бъде никъде. Мислеше да се обади на Ариел Вайс в офиса на главната съветничка, където все още се намираше заедно с адвокатите, за да я попита защо го беше направила, да и се извини или да и благодари. Не знаеше кое от двете да стори, а и се съмняваше дали тя щеше да му вдигне, поне докато не минеше известно време. След като премисли събитията в апартамента си същата вечер, осъзна, че тя му беше подсказала по заобиколен начин, че злият гамбит на Хофман няма да се получи, защото тя не беше съгласна с него. „Няма да стане“, беше казала тя. Вайс може и да водеше троен живот, но имаше една-единствена благородна цел.

Джеймс Морис излъчи видеозапис от Каракас. Намираше се в компанията на Рамона Кайл, основателката на „Прекалено много тайни“, групата за граждански свободи, която се беше прекръстила на „Отворен свят“. Извън кадър бяха членове на международния екип за спешна помощ, който беше сформиран, за да помогне за защитата на Морис и подкрепата към него в медиите. В тази група, скрити от репортерите, бяха красив мъж с лек източноевропейски акцент, който се наричаше Роджър, и колосан американски либерал, облечен в стар сив вълнен костюм и вратовръзка на райета, на име Артър Пийбоди. По- късно Пийбоди даде няколко интервюта за отбрани репортери в дълбока потайност, в които разкри, че е бивш служител на ЦРУ, както и нова информация за конспиративните дейности на агенцията, за да се поддържа така нареченият постимпериали стичен режим от 1945.

Морис говореше разгорещено. Вършеше работата, за която беше мечтал, а и беше харизматичен говорител, макар и не особено убедителен. Призна, че е отговорен за атаката над Банката за международни разплащания, точно както твърдяха вестниците. В интерес на истината беше горд от стореното, от това, че под прикритието на кибератаката беше прехвърлил пари от сметките на богатите държави към нуждаещите се.