Дейвид Игнейшъс - Директорът

Получих щедра помощ в Германия, в един център за хакване, в който цареше идеята за интернет свободата. На „Ат- лантик-Брюке“ и нейния директор, Евълина Мецен, които ме доведоха в Хамбург, където прекарах една незабравима вечер с Макс Варбург в дома му, който се намира до бреговете на река Елба. По-късно бях гост на Американската академия в Берлин и дадох заданието на директора и Гари Смит да ми намери млади германци, които бяха наясно с хакването. Той ме запозна с Карстен Нол и Линус Нойман от изследователските лаборатории за сигурност в Берлин, както и с редица други германски хакери и киберексперти, които вероятно ще са по-щастливи, ако не спомена имената им тук.

Интересът ми към произхода на ЦРУ и неговата връзка с британското разузнаване датира от 1987 г., когато публикувах дълга статия във „Вашингтон Поуст“ относно тайната акция на Великобритания в Америка преди и по времето на Втората световна война. Тогава за първи път попаднах на Томас Трой, бивш историк на ЦРУ и виден автор по темата. Надявам се, че няма нищо против, че героите ми цитират директно от неговите книги. Цитирам също така от собствения си екземпляр на „Британска координация за сигурност“, която намерих през 1987. За текстовете за Банката за международни разплащания се обърнах към няколко книги, особено невероятната „Властелините на финансите“ на Лиакат Ахамед, „Битката при Бретън Удс“ на Бен Стайл и книгата от 1932 г. на Еленор Лансинг Дълес, на която се натъкнах.

Още четири трика, извадени от шапката: разказът на Сирил Хофман за измислената френска агентка Жулиет и нейната къща в Сен Брийок напомня за истинската история за несравнимата френска шпионка Жени де Кларон, която разказах през декември 1998 във „Вашингтон Поуст“. За препратките ми към магиите съм благодарен на Джон Маклафлин, бивш директор на ЦРУ, фокусник аматьор, както и много умен и щедър човек. Дължа специални благодарности на Джон Магуайър, бивш служител на ЦРУ, който балансира между дълбоката си привързаност към агенцията и градивната си критика към нея. И какво би правил един писател, ако не може да се разхожда около света благодарение на електронните инструменти Wikipedia и Google Earth, които са постоянни спътници пред монитора и източници на информация?

Макар тази книга да е създадена благодарение на проучвания, трябва да отбележа, че тя изцяло е литературна творба. Хората, компаниите, институциите и събитията са плод на ав- торовото въображение. Където се срещат истински организации като Банката за международни разплащания или е цитирана истинска личност, то това е сторено единствено с фиктивен замисъл. Онези, които познават добре основата на темата, ще оценят до каква степен тази книга е плод на въображението ми, а не факт.

Трима читатели ме спасиха от поемането по погрешен път. Приятелят ми Линкълн Каплан, чиито легални писания красят „Ню Йоркър“, „Ню Йорк Таймс“ и много други издания, отдели много внимание и време, за да прочете предварителната чернова. Посветих тази книга на Линк и на Джейми Горелик, бивш заместник-министър на правосъдието и невероятна вашингтонска адвокатка, която е сред най-близките ми приятели вече повече от четиридесет години. Съпругата ми, Ив, благословена с докторантура по компютърни науки и кариера като военен инженер, щедро критикува по-късните чернови. И на последно място, но не и по значение, благодаря на приятеля ми Гарет Епс, професор по конституционно право в Балтиморския университет, блогър, поет, романист и литературен критик. Обърнах се към Гарет за помощ в структурирането на всеки от предишните си романи и сега отново се обърнах към него - той ми помогна да видя по кои пътища ще поемат героите ми.

Най-накрая благодаря на Старлинг Лоурънс, най-добрия редактор в бизнеса. Той прочете всяка една от черновите и предложи честни, проницателни, а понякога и унищожително забавни коментари. Колегите ми в „Нортън“ винаги са били изключително полезни, особено искам да благодаря на Бил Русин, Джийни Лучано, Рейчъл Солцман, Райън Харингтън и на умелия ми стилов редактор Дейв Коул. Това е деветата книга, в която благодаря на несравнимия си литературен агент Рафаел Сагалин. Също така съм благодарен на поддръжниците си в Холивуд, включително на дългогодишния ми приятел Боб Букман и талантливите ми агенти от „Криейтив Артистс“ - Брус Вино- кор и Матю Снайдер.

Тази книга е предимно за американското разузнаване в ерата на „Уикилийкс“ и въпроса дали то може да се адаптира към един по-отворен цифров свят и да продължава да осъществява тежката работа, наречена шпионаж. Всички ние ще си задаваме този въпрос и ще търсим отговора му в предстоящите години. Накъдето и да се насочи бъдещето, страната ще се нуждае от силна и свободомислеща преса и така - най-накрая - благодаря на приятеля ми Дон Греъм за това, че е невероятният собственик на „Вашингтон Поуст“, и Джеф Безос, че пое факлата от Дон и продължи да я поддържа запалена.