Джеймс Патерсън - Смърт по сценарий

— Категорично не съм съгласен — отвърна Трегър. — Беноа винаги е планирал някой да вземе сценария му и да го заснеме на филм. Ако го направим, значи той печели. Вие какво мислите?

— Всичко зависи от това кой ще играе във филма — казах аз.

— Говоря сериозно — заяви Трегър.

— Шели, не съм продуцент, но мога да ти кажа едно нещо — ако направите филм, много хора ще отидат да го гледат.

— Така си е — сви рамене той.

— Аз обаче определено няма да съм един от тях — допълних аз.

— Мерси, аз също — усмихна се той.

Реших, че сив панталон, тъмносиньо сако, карирана риза и жълта вратовръзка са също толкова подходящи за опера, колкото и всички останали дрехи в гардероба ми. Взех метрото до "Линкълн Сентър" и отидох пеш до ресторанта.

Черил вече ме чакаше. Беше облякла черна рокля без ръкави, която разкриваше безупречната ѝ кожа с цвят на карамел, а V-образното ѝ деколте предоставяше точно премерена гледка към гърдите ѝ, способна да побърка всеки мъж.

— Изглеждаш невероятно — казах аз.

— Благодаря. Ти също — отвърна тя.

— Излъга — хванах я аз. — Това определено не е нещо, с което се появяваш на работа. Ако идваше така, много повече ченгета щяха да се редят пред вратата ти за психологически съвет.

Кафенето "Шън Ли" се оказа идеално за вечеря преди театрално представление. Млади сервитьорки разкарваха от маса на маса колички с хапки дим сум, приготвени на пара. Клиентите сами си избираха няколко, които да споделят, след което количката заминаваше, за да се появи отново, призована сякаш с вълшебна пръчица, точно в момента, когато си готов да поръчаш следващото ястие.

— Кнедлите с морски дарове и пресен лук са направо божествени — каза Черил, придържайки една от хапките с клечките си през масата, за да я пъхне в устата ми. Наложи се да се наведа силно напред, за да не окапя вратовръзката си с вкусния сос.

— Онази възрастна двойка там ни гледа и ни се усмихва — каза Черил. — Мисля, че ни намират за очарователни.

— Такива сме си — отвърнах аз.

Сметката пристигна и аз посегнах към нея, но Черил внимателно сложи ръката си върху моята.

— Тази я поемам аз — каза тя.

— Нали плати билетите за опера? — възпротивих се аз.

— Не съм ги плащала. Те бяха подарък.

— Дори и така да е, аз съм старомоден и мисля, че мъжете плащат вечерята — отвърнах аз.

— Баща ми е мъж, той плаща — заяви Черил.

— Мислех, че бащите спират да финансират излизанията на дъщерите си веднага след абитуриентския им бал — усмихнах се аз.

— Той се обзаложи с мен на стотачка, че така и няма да се появиш, за да дойдеш с мен на опера — заяви тя. — Е, той изгуби, затова плаща.

— Баща ти се е обзаложил, че няма да дойда? Как така? — изумих се аз. — Винаги ли обсъждаш плановете си за срещи с родителите си?

— Когато ми се обади в четвъртък вечерта, бях навън на вечеря с баща си — отвърна тя.

— Нали ми каза, че си с ченге?

— Татко е бивше ченге. Не знаеше ли? — попита невинно тя. Поклатих глава. — Е, както и да е. Той е от старата генерация и не мисли, че едно ченге може да стои спокойно и да слуша как някаква жена пищи сърцераздирателно, без да скочи на сцената и да арестува някого. Обясних му, че си доста по-просветен в това отношение, което в крайна сметка му струваше и стоте долара.

— В такъв случай благодари му от мое име за вечерята и му кажи, че съжалявам, задето съм го разочаровал — усмихнах се аз и вдигнах ръка от сметката.

"Травиата" се оказа буквално хипнотизираща.

— Хареса ли ти наистина? — попита ме Черил, когато излязохме от залата.

— Шегуваш ли се? Това си беше класическа любовна история. Момчето среща момиче, момчето губи момичето, момичето умира от туберкулоза в трето действие — какво по-романтично от това?

Тя ме хвана за ръка, двамата преминахме през площада и спряхме пред една от най-разпознаваемите градски забележителности — фонтана "Ревсън".

— Обърни се — заповяда ми тя.

Обърнах се и застанах с лице към операта. Отдалеч приличаше на катедрала с кристалните полилеи, осветяващи красивите стенописи вътре, и петте огромни арковидни прозореца, издигащи се от пода до тавана. Фонтанът добавяше допълнителна доза великолепие с разноцветните си светлини и изпипана до съвършенство хореография на спектакъла от водни струи.

— Вземам си думите назад — прошепнах аз, — дори по-романтично е от момиче, което умира от туберкулоза.

— Хората идват от цял свят само за да застанат на мястото, където стоим в момента — каза Черил.