Джеймс Патерсън - Смърт по сценарий

Гейбриъл се загледа как по-малката лодка се изравни успоредно с голямата с почти военна точност и точно тогава, сякаш от нищото, от яхтата се спусна рампа.

Беше на нивото на ватерлинията и след секунди втората лодка спусна своя рампа.

"Невъзможно е", помисли си Гейбриъл, докато наблюдаваше как детективи Зак Джордан и Кайли Макдоналд прескачат от едната рампа на другата и изчезват в товарния отсек на "Шел Гейм".

По дяволите, невъзможно е! Тези двамата трябваше отдавна да са мъртви, но не бяха. Идваха за него.

Третото ченге, облечено изцяло в черно и оборудвано със специална жилетка с инструменти, също стъпи на Ръба на рампата. Бомбеният отряд е тук, за да ме извади от играта.

Но мъжът в черно нямаше същия късмет. В мига, в който се канеше да скочи, лодката се наклони и той падна от рампата във водата.

Едно ченге по-малко в сметката, но се оказваше, че няма време да заложи бомбата, предвидена като бонус. Така или инак трите заряда в машинното отделение бяха повече от достатъчни.

Гейбриъл нямаше никаква представа как ченгетата са успели да се измъкнат и да го проследят дотук, но сега това нямаше значение. Той хукна по металните стъпала към долната палуба.

— Радвам се да ви видя на борда, детективи — каза на глас той. Сълзите в очите му бяха пресушени от изгарящ гняв. — Ще сте мъртви преди залез.

— Трябва да отидем в машинното отделение — казах аз на двамата членове на екипажа, които ни помогнаха да се качим на борда.

— Можем да ви заведем — отвърна единият от тях.

— Само ни покажете къде е и ни оставете — настоях аз.

Бяха обучени да не спорят с представители на властта.

Упътиха ни и си тръгнаха.

— Това е първото ми качване на яхта — обърнах се аз към Кайли. — Надявам се, че тези двамата не са очаквали бакшиш.

Извадихме оръжията си и намерихме металната врата, която ни предупреждаваше да стоим далеч на цели пет езика.

Машинното отделение изглеждаше точно както на снимките, които Ротлайн ни беше показал, и не беше чак толкова шумно, колкото очаквах. Бях вътрешно подготвен за бумтенето на двигателите, което бях чувал по филмите, но звукът тук приличаше по-скоро на тихото ръмжене на двигател на мощна кола.

Отправихме се към предната част и се оказа, че там, точно както Ордуей бе предрекъл, към корпуса беше прикрепен голям сив блок експлозив С4, който все още носеше отпечатъците от пръстите на Беноа. От него стърчаха червена, бяла, синя и жълта жица, свързани към мобилен телефон, който само чакаше да предаде електрически заряд след обаждане.

— Заредено е! — прошепнах аз.

— Значи по-добре да го намерим, преди да е скочил от кораба — отвърна Кайли. — да се разделим. Ти се качи горе, а аз...

Звукът от удар беше висок и ясен, напълно отчетлив на фона на монотонното ръмжене на двигателя.

— Беноа — каза Кайли, изричайки името само с устни.

Последва второ тупване.

Машинните отделения не се славят с добрата си акустика и ние не можехме да определим откъде идва звукът. Аз тръгнах наляво, а Кайли надясно и двамата внимателно започнахме да се приближаваме към източника на звука.

И тогава последва нов шум. Този път беше човешки глас, но заглушен. За мен беше нещо като дежавю, защото звуците бяха същите, каквито Спенс издаваше преди час. Само че този път не можех да съм сигурен за източника им.

Беноа беше умен и доколкото го познавах, това можеше да се окаже капан. Можеше да ни е чул да идваме и да е решил, че приглушен вик за помощ ще ни накара да излезем от прикритието си.

Направих знак на Кайли да стои настрана.

— Полицейско управление на Ню Йорк! — изкрещях аз. — Излез с ръце на тила!

Гласът долетя до нас още по-силен и ясен. Звучеше отчаяно, ядосано и напълно неразпознаваемо. Насочих тялото и оръжието си по посока на звука и тогава го видях. Беше възрастен мъж, очевидно член на екипажа, завързан с тиксо за една тръба.

— Насам! — изкрещях аз на Кайли и приклекнах, за да отлепя тиксото от устата на жертвата на Беноа.

— Полицейско управление на Ню Йорк — повторих.

— Надявам се да сте от бомбения екип — отвърна човекът.

— Не.

— Тогава ме освободете и ме измъкнете от…. О, Господи! Кайли? Кайли Харингтън? Това ти ли си?

— Здрасти, Чарлс. В момента съм детектив Макдоналд — отвърна тя, докато аз разрязвах тиксото около китките и глезените на човека. — Добре ли си?

— Ще бъда много по-добре веднага щом се махна от тази лодка. Тук долу има три бомби, а някъде горе има един маниак с мобилен телефон, който възнамерява да ги взриви.