Джеймс Ролинс - Боен ястреб

— Дръж ръцете горе — нареди мъжът и пристъпи по-близо. Вдигна ръка по-високо и оръжието му се появи в петно светлина — полуавтоматичен пистолет със заглушител.

Лошо.

— Разбира се, няма проблем — каза Тъкър. — Не искам да…

Зад въоръжения изпращя клонка — необикновен пропуск за Каин. Мъжът понечи да се обърне, но кучето се спусна през тревата, право към него. Връхлетя го странично, като таран. Мъжът изпъшка и падна като покосен. Главата му се удари в бордюра на цветната леха. Пръстът му, проврян в спусъка, се сви конвулсивно и последва изстрел — прозвуча като кашлица заради заглушителя.

Тъкър се хвърли напред. Беше готов да направи каквото трябва, но мъжът се беше свлякъл на земята и не мърдаше. Тъкър клекна до него, а Каин застана от другата страна.

Тъкър взе пистолета — „Берета М9“ — и потърси пулса на нападателя. В същия миг чу глас зад себе си.

— Стой на място!

Тъкър направи гримаса.

„Разбира се, че този не е сам“.

„Крий се! Близо!“ — изсъска на Каин, който оставаше закрит от тялото му.

Кучето се плъзна като призрак по моравата и изчезна в шубраците, а Тъкър извика през рамо:

— Добре, добре! Няма проблем!

— Не се обръщай!

Трябваше да действа бързо. Хората със заглушители на оръжията най-често първо стрелят и изобщо не си правят труд да задават въпроси. Вероятно единствената причина онзи да не стреля беше близостта на неговия човек.

— Приятелят ти е ранен! — каза Тъкър през рамо. — По-добре да го…

И без да се обръща, насочи беретата под ръката си и стреля два пъти. Още с втория изстрел се завъртя на коляно и се просна по корем. Пистолетът остана насочен към нападателя. Разбира се, и двата изстрела не улучиха, но постигнаха целта си. Онзи се скри зад ъгъла и изчезна.

„Този тип е обучен… има опит…“

Тъкър изтича до ъгъла, насочил пистолета, и надникна. В същия миг един куршум удари тухлата до лицето му. Тъкър залегна и отново погледна зад ъгъла. Мъжът беше стигнал до колата и се бе скрил зад отворената задна врата.

„Защо задната? Защо не се…“

Отговорът стана ясен, когато онзи вдигна оръжието си — карабина М4, със заглушител и лазерен мерник.

Преди нападателят да заеме позиция, Тъкър пусна четири бързи изстрела в отворената врата на колата. Куршумите счупиха стъклото и надупчиха ламарината. Мъжът отвърна на огъня напосоки, после отстъпи и се прикри зад задната броня.

Тъкър си даваше сметка, че идеята му е да заеме позиция във фланг, и прецени, че не бива да остава на мястото си. Скочи и се спусна към дърветата, като стреляше тичешком, но все пак премерено, за да не свърши патроните. Скри се в шубраците и хукна към съседния двор. След двайсетина метра спря зад едно дърво и се ослуша.

Никой не стреляше. Никой не го преследваше.

Изчака цяла минута.

Откъм къщата на Санди се чу стартиране на двигател и миг след това — свистене на гуми по асфалт. Противникът му явно беше опитен. Независимо кой ще победи, престрелката в жилищен район не е добра идея, така че вместо да преследва Тъкър, мъжът най-вероятно бе прибрал партньора си и бе изчезнал.

Тъкър изпусна дъха, който сдържаше толкова дълго, намести слушалките на главата си и прошепна на Каин: „При мен!“.

22:24

След десет минути — след като се увери, че шевролета наистина го няма — Тъкър отново влезе в кухнята на Санди заедно с Каин. Това беше последното помещение в къщата, което не беше претърсил. Докато проверяваше шкафове и чекмеджета, усети как напрежението нараства с всяка секунда и се свива на топка във врата му. Неизвестният нападател би могъл да се върне с подкрепление във всеки момент… Или можеше просто да го прогони, като уведоми анонимно местната полиция за подозрително лице на адреса на Санди.

И в двата случая трябваше да действа бързо, но засега не откриваше нищо съществено.

Погледът му се спря на вратата, която водеше от кухнята към гаража. Беше минал покрай таблото с ключове и преди, но не се беше сетил.

Глупаво…

Имаше нужда от сън.

Отиде до таблото. Още един пример за типичната педантичност на Санди. Всички ключове бяха надписани старателно — задна врата, веранда, къщата на мама. Обикновените домашни неща. На последната кука обаче — и на нея нямаше етикет — висеше ключ от катинар. На самия ключ имаше жълт стикер с номер 256, а отдолу — с по-малки цифри — 4987.

Тъкър разпозна ключа по външния вид, от дните си в армията, когато често сменяше постовете си.

— Индивидуална складова клетка — промърмори на себе си.