Джеймс Ролинс - Боен ястреб

Видя неонов надпис, наполовина скрит от шубраците: „Мотел Фолс Вали“.

— Почти стигнахме — каза на Каин.

Беше избрал това място заради отдалечеността му — намираше се в западния край на Хънтсвил. Вляво, в блатата, виждаше останките на стар бетонов завод. През 1962 година се бе скъсал бент и придошлата от дъждовете река Тенеси бе заляла низината. Вместо да се опитва да възстанови вече изоставения завод, щатът бе решил да се възползва максимално от ситуацията — подобно на корпуса на потънал кораб, който се превръща в риф, останките бяха станали основа на процъфтяваща нова екосистема.

Обаче не само усамотеността на мотела бе накарала Тъкър да наеме стая в него. Портал № 7 на Редстоун Арсенал беше само на три километра по-нататък. Тъкър не знаеше дали това ще допринесе по някакъв начин за проучването му, но близостта на обекта поне щеше да му помага да не се отклонява от целта.

Стигна до мотела и влезе в паркинга. Бунгалата бяха пръснати в близката гора. Той отиде на рецепцията, поиска най-усамотеното бунгало и подкара към него. След като влезе, видя тапети на цветя и покривка за легло от седемдесетте с цвят на авокадо. Всичко беше чисто и леко миришеше на лизол.

Докато се настаняваха, Каин направи пълна инспекция на стаята. След като явно прецени, че е приемлива, се изтегна на двойното легло с продължителна разочарована въздишка.

— Е, не е точно „Риц“, нали?

Тъкър отиде до задния прозорец и дръпна пердетата. Прозорецът гледаше на изток, към Редстоун. Над дърветата се виждаха планините Уидън и Мадкин, които се намираха в територията от четирийсет хиляди акра на обекта — половината от тях се използваха за тестване на бойни ракети и космически апарати. Тъкър беше чел, че вътре имало повече от триста километра пътища и десетки огромни сгради.

Редстоун Арсенал беше цял град.

Някъде във всичко това бе работила Санди Конлън, може би по проект, който бе свързан с изчезването ѝ.

Как обаче?

Имаше само един начин да разбере. Макар да беше уморен от пътуването, Тъкър се безпокоеше от очакващите го трудности. И подозираше, че не е само той.

Каин го гледаше, излегнат на леглото. Тъмните му очи бяха изпълнени с очакване.

Тъкър му се усмихна, с което си спечели махване с опашка.

— Е, Каин, готов ли си за работа?

Каин скочи от леглото и отиде до вратата.

— Приемам, че това е „да“.

Преди да тръгнат, Тъкър извади екипировката на кучето от сака си. Тактическата жилетка К9 „Сторм“ беше оцветена в черно и кафяво, като козината на кучето. Не само че беше водоустойчива, но и беше подсилена с кевлар. Тъкър провери миниатюрната камера за нощно виждане, монтирана в нашийника, провери и предавателя. Оборудването му позволяваше да наблюдава непосредствената околност на кучето и да му дава звукови команди през специална слушалка в ухото му.

Надяна жилетката през раменете на Каин и затегна каишите. Усещаше как мускулите на животното потрепват от потисната възбуда. След като провери жилетката за нагъвания и се увери, че комуникационната линия е наред, улови муцуната на животното в дланите си и се вгледа в очите му.

— Готов ли си, приятел?

Каин пристъпи напред и опря студения си влажен нос в носа на водача си.

— Кое е най-доброто куче? — прошепна Тъкър.

Лекото близване по брадичката му даде отговор.

— Точно така. Ти. — Тъкър се изправи и тръгна към вратата. — Да отидем да проучим.

21:19

Когато джипът на Тъкър влезе в малкото оградено селище, нощта се бе спуснала напълно. Фаровете осветиха бронзовата табела на каменния портал.

Според Джейн Санди живееше тук.

Наетият джипиес го поведе през плетеница от улици. Къщите, покрай които минаваше, бяха като замъци, на парцели повече от акър. Всички дворове бяха добре поддържани, къщите бяха построени доста назад от улиците. Вечерта ухаеше на люляк и прясно окосена трева.

„Санди, с каквото и да се занимаваш, сто на сто е добре платено“.

Когато наближи целта си, той намали, после спря на стотина метра от мястото. Всички алеи към домовете бяха осветени с еднакви улични лампи и на всяка имаше табела с номера на адреса. Лампата на алеята на Санди обаче не светеше.

В главата на Тъкър припламна безпокойство.

„Може да означава нещо, може да не означава нищо…“

Огледа се. Цвърчаха хиляди щурци. Иначе улицата беше тиха. Никакви коли, никакви пешеходци, никакви лаещи кучета. В няколко прозореца видя синкавите отблясъци на телевизори.