Джеймс Ролинс - Боен ястреб

Лора козирува.

— Слушам, сър!

Когато тя излезе, в офиса с вдървени крачки влезе Лион.

Сравнението с булдог не беше неоснователно. Беше нисък и набит. Ръцете му бяха огромни и груби. Лицето му имаше постоянен тен от годините, прекарани в пустинята. Всичко у него издаваше бившия военен.

Рафаел Лион бе служил във френските специални части — Brigade des Forces Specials Terre. Преди шест години беше изправен пред съда с тежки обвинения във военни престъпления в Чад и Пруит прецени, че ще е от полза да се намеси в негова полза, тъй като вестниците, притежавани от „Хорайзън“, бяха обвинявани, че подстрекават опозиционните сили в страната и наливат масло в огъня, който разпалва гражданската война там. Така или иначе, когато Пруит спести на Лион дълги години затвор, той се превърна в негов най-лоялен актив, човек, който не би се поколебал да изцапа ръцете си — за него — дори с кръв.

Пруит беше наясно, че с шефа на охраната му не бива да се водят празни разговори.

— Е, докъде стигнахме с Гарисън?

Сенатор Мелвин Гарисън беше председател на Комисията по енергетика и природни ресурси, която в момента проучваше проектозакон, който би позволил на американските производители от сферата на отбраната да използват вносни редки земни елементи в продукцията си. Чрез няколко посредници Пруит опитваше да гарантира, че проектозаконът никога няма да излезе от комисията.

Лион поклати глава.

— Не помръдва.

Пруит се усмихна тъжно.

— Така ли? Дай подробности.

— Не открих никакви пороци или скелети от гардероби в миналото. Разведен е, не се е женил повторно.

— Деца?

— Син и дъщеря. Тя е в Харвард, подготвителен курс за медицина. Момчето прекарва лятото, като пътува с раница из Европа. В момента е в… — Лион извади бележник от джоба си и прелисти няколко страници — Рим.

— Имаш ли хора там?

Лион се замисли за момент. Ясно си даваше сметка какво се иска от него.

— Имам — отговори. Погледът му стана още по-леден. — Как искате да го обработя?

— Без перманентни увреждания, но достатъчни, за да може да схване посланието. Обади ми се, когато е готово, и аз ще позвъня на милия сенатор, за да му изкажа съчувствието си.

Лион кимна.

— Добре — каза Пруит. — Сега ми кажи докъде стигнахме с последните от своенравните ни гении?

— Снайдър и жена му излетяха от пътя край Ашвил. Лоша спирачка. Не е оригинално, но е ефективно.

— Последните двама?

— Приближаваме ги. Едната, Сабатело, изчезна от екрана за момента. Търсим други следи. Ще я открием.

Пруит се намръщи. Беше чел досието на Джейн Сабатело.

— Предвид миналото ѝ може да се окаже трудно.

— Ще я намерим — повтори Лион. — Изчезнала е със сина си. Така ще я проследим по-лесно.

— Постарай се да успеете.

— За последните двама, предполагам, ще искате същия протокол, както и за другите?

Пруит кимна и каза:

— Да. Смъртта им трябва да прилича на злополука.

„И истината никога не бива да излезе наяве“.

1 октомври,

19:33 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

„Добре дошли в Ракетния град…“

По-малко от ден след като се раздели с Джейн в Монтана, Тъкър се оказа в противоположния край на страната, седнал в един „Форд Експлорър“ под наем. Караше през гористите покрайнини на Хънтсвил, Алабама. Мястото си бе спечелило прозвището Ракетния град заради близостта си до Редстоун, където съжителстваха военна ракетна програма и команден космически център на НАСА.

Каин седеше отпред, до него. Беше подал глава през прозореца и изучаваше миризмите от долината на река Тенеси. След като бе прекарал в клетка полета през страната, сега определено се наслаждаваше на вятъра в козината си и на ароматите на околния свят в ноздрите си.

Тъкър протегна ръка и го погали.

„Ще ми се да можех да се науча да живея за момента като теб“.

Вместо това някаква смътна тревога връзваше възли зад очите му. Не искаше да оставя Джейн в мотела, но тя настоя, защото трябвало да остави Нейтън на сигурно място преди да се срещнат отново. Освен това Джейн беше известна в този район. Никой не познаваше него. Така че засега щеше да действа сам.

Все пак ѝ бе обещал да я държи в течение. За тази цел му бе дала два телефонни номера, които смяташе за сигурни. „Остави съобщение на първия номер — анонимно, за раждане на бебе или семейно събиране, или нещо от този род — така беше казала, — после изчакай десет минути и набери втория номер“.

Макар и да се опитваше да го прикрие, докато го изпращаше на летището, Тъкър беше наясно, че никога не я е виждал по-изплашена…