Джеймс Ролинс - Боен ястреб

— Добре, разкажи ми какво се е случило.

— Нали помниш Санди Конлън?

Тъкър трябваше да се замисли за миг, преди да се сети. Беше толкова отдавна!

Джейн извади от джоба си снимка и му я подаде. На нея той видя себе си по-млад, ухилен глуповато, издул гърди, прегърнал с една ръка Джейн, а тя — една по-ниска стройна жена с кестенява коса и очила с черни рамки. В краката им бяха двете кучета, Каин и Авел.

Тъкър си спомни кога бе направена снимката и се усмихна. Санди беше цивилен анализатор на разузнавателни данни към 3-ти рейнджърски батальон във форт Бенинг, Джорджия. Често се включваше в бандата им. Тъкър си спомни острото ѝ чувство за хумор, веселия смях. Още едно приятелство, за което съжаляваше, че е оставил да му се изплъзне.

— Какво е станало с нея?

— Изчезнала е. Не можах да се свържа с нея цял месец, така че преди три дни се обадих на майка ѝ. Живее край Хънтсвил, в планината. Затънтено място. Банджо, селски танци, домашен алкохол и така нататък.

— Ясно. И какво научи от нея?

— Не много, но достатъчно, за да започна да се тревожа.

— Продължавай.

Джейн пое дълбоко въздух.

— Преди година и половина Санди получи нова позиция. Преди това беше анализатор към РАО.

РАО беше Разузнавателната агенция на отбраната.

— Всъщност тъкмо Санди ми помогна да започна работа в РАО. Бяхме заедно до напускането ѝ.

— Но ти още си там.

Джейн кимна.

Тъкър беше наясно, че няма смисъл да разпитва за подробности. Джейн несъмнено беше стигнала до работа с класифицирана информация, защото имаше съответните умения.

Тя продължи:

— След като Санди напусна, поддържахме връзка. Имейли няколко пъти седмично, два-три телефонни разговора месечно… от този порядък. През последните няколко седмици обаче долових, че нещо около нея не е наред. Първо си помислих, че е затрупана с работа, но когато настоях да ми каже, само повтаряше, че нямало никакви проблеми.

— А не е било така.

— Долавях нещо в гласа ѝ, особено последния път, когато говорихме. Стори ми се изплашена.

Доколкото Тъкър познаваше Санди, тя не беше от плашливите. Във вените ѝ имаше желязо.

— Каква беше новата ѝ работа?

— В Редстоун.

— Редстоун Арсенал?

Джейн кимна.

Редстоун беше военен обект в Хънтсвил, Алабама. Там бяха разквартирувани множество военни подразделения, предимно от областта на въздухоплаването и космическата индустрия, включително Агенцията за противоракетна защита и Маршал — космическият център за управление на полетите на НАСА.

— И какво е работела там?

— Не ми е споменавала. Може да не е имала право. Предполагам, че е била някакъв консултант. Че е участвала в някой много секретен проект.

— И сега я няма? — настоя той. — Изчезнала е, без да се обади на никого?

— Според майка ѝ Санди отишла да я види преди три седмици. Предупредила я, че ще отсъства две седмици и че не бива да се тревожи. Стори ми се странно обаче, че е настояла майка ѝ да не се обажда в базата и да не задава никакви въпроси.

— Да, странно е.

— И на мен ми се стори странно. — Джейн замълча за момент.

— Ако трябва да предположиш — попита той, — какво според теб се е случило?

— Някой я е отвлякъл.

Тъкър я погледна. Категоричността в гласа ѝ го накара да се замисли.

— Защо мислиш така?

— След като говорих с майката на Санди, направих някои дискретни проучвания, чрез приятели на приятели. Нейни и мои. Надявах се някой да знае нещо. Вместо това открих, че още двама общи колеги са изчезнали без следа. По-лошото обаче е, че четирима други са мъртви.

— Мъртви?

— Само през миналия месец. Един път задушаване от въглероден оксид в жилището, един път инфаркт, два пъти автомобилни катастрофи.

„Твърде много, за да са съвпадение“.

— Какво е общото между всички вас? — попита Тъкър. — Работехте върху нещо заедно? Всички ли бяхте базирани на едно и също място?

Джейн го погледна, но не отговори — което само по себе си беше отговор. Тъкър я познаваше твърде добре и си даваше сметка, че крие нещо, но реши да не я притиска. Помнеше какво му бе казала: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Защо дойде при мен? — попита вместо това.

Джейн погледна ръцете си.

— На този етап не знам на кого мога да се доверя, а на теб вярвам повече, отколкото на когото и да било другиго. Освен това ти си… ти си… — Погледна го. — Находчив. И си външен човек за всичко това.

— Тоест никой не би заподозрял, че ти помагам — каза Тъкър.