Джеймс Ролинс - Боен ястреб

Усмивката на Тъкър стана студена.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен.

Направи знак на Каин — насочен надолу показалец, после свит юмрук. Команда „Заплаши“.

Каин наведе глава, оголи зъби и изръмжа. Обаче остана до него. Нямаше да мръдне, ако не получи друга команда или конфронтацията не стане физическа.

Шейн отстъпи назад.

— Ако помиярът ти ми скочи, ще му пръсна мозъка.

„Ако „помиярът“ ти скочи, изобщо няма да разбереш какво ти се е случило“.

Тъкър вдигна ръце.

— Вижте, момчета, разбирам ви. Петък вечер е, трябва да изпуснете парата. Моля ви обаче да намерите друг начин да го направите. Хората тук опитват да си изкарват прехраната. Като вас и мен.

— Като нас? — изсумтя Шейн. — Тези чалмалии нямат нищо общо с нас. Ние сме американци.

— И те са американци.

— Загубих приятели в Ирак…

— Като всички нас.

— Ти пък какво знаеш за това? — обади се третият.

— Достатъчно, за да видя разликата между тези хора тук и онези, за които говориш.

Тъкър си спомни собствената си реакция при влизането си в магазина и го бодна чувство за вина.

Шейн вдигна бухалката и викна:

— Махни се от пътя ми, защото ще съжалиш, че си взел страната на когото не трябва.

Тъкър си даде сметка, че приказките са приключили.

Сякаш за да потвърди, Шейн го смушка с бухалката в гърдите.

„Е, като ще е — да е“.

Тъкър пусна лявата си ръка и сграбчи батата. Дръпна рязко към себе си и извади Шейн от равновесие.

И прошепна командата на Каин: „Дръж! Събори!“

Каин чува и реагира. Разпознава заплахата в целта — застрашителното скърцане със зъби, гнева, от който потта става горчива. При командата напрежението в мускулите се освобождава. Каин вече е в движение — още преди да е произнесена втората дума. Знае какво е нужно на другия, знае какво трябва да направи.

Скача нагоре с отворена челюст.

Зъбите се впиват в плът.

Кръв облива езика му.

Тъкър със задоволство видя как Каин захапва ръката на Шейн и го събаря на асфалта. Батата издрънча до него.

— Спри го! — изкрещя Шейн. — Спри го!

Единият от другите се спусна напред и замахна с бухалката си към Каин. Тъкър беше готов за това: приклекна и пое удара със собственото си тяло, но ловко изви гърба си, така че бухалката се плъзна под ъгъл и това притъпи удара. Той ловко я улови, стисна я здраво, изви я настрани и изрита краката на нападателя. Токът му се стовари върху капачката на коляното, чу се хрущене.

Нападателят изрева, пусна бухалката и падна.

Тъкър вдигна бухалката и пристъпи към третия нападател.

— Свърши. Пусни я.

Онзи го изгледа ядосано, но пусна бухалката — после бръкна в джоба на якето си и след миг отново извади ръка.

Тъкър едва успя да мерне проблясъка на острие. Отдръпна се, за да избегне удара. Петата му обаче закачи бордюра отзад и той се препъна. Стовари се върху редица празни бутилки за пропан-бутан. Изпусна бухалката.

Нападателят се ухили гадно, пристъпи към него и размаха ножа.

— Сега ще видиш как…

Тъкър посегна назад и грабна една от бутилките. Замахна ниско и подкоси краката на нападателя. Той извика от болка и изненада и падна на асфалта.

Тъкър се претърколи до него, стисна китката му и я изви, докато костта не изпращя. Ножът падна. Тъкър го взе, а мъжът се сви на кълбо, стиснал китката си. Левият му глезен беше обърнат в странна посока, явно счупен.

Край на урока!

Тъкър стана и отиде до Шейн, който бе стиснал устни от болка. Каин продължаваше да го държи на място, впил зъби до костта.

— Пусни! — нареди му Тъкър.

Кучето се подчини, отстъпи, спря, оголило зъби срещу Шейн.

Откъм гората долетя вой на сирени, постепенно се усилваше.

Стомахът на Тъкър се сви. Макар че бе действал при самозащита, шерифът можеше да арестува всички, ако реши.

През дърветата проблеснаха светлини и след секунди полицейска кола изръмжа на паркинга и спря на двайсетина метра.

Тъкър хвърли ножа настрана и вдигна ръце.

Не искаше никой да остане с неправилни впечатления.

— Седни! — каза на Каин. — Радвай се!

Кучето завъртя опашка, клекна и наклони любопитно глава.

Асиф излезе от магазина. Явно забеляза напрежението на Тъкър, защото го увери:

— Шериф Уолтън е почтен човек.

— Щом казваш.

В крайна сметка Асиф се оказа прав. От полза се оказа и фактът, че шерифът познаваше тримата проснати на земята и нямаше високо мнение за тях. „Тези момчета създават главоболия от цяла година — обясни шерифът, — но досега никой нямаше куража да подаде жалба срещу тях“.