Джеймс Ролинс: Боен ястреб

Тъкър бе срещал стотици афганистански селяни и виждаше, че поведението на този човек е искрено. И все пак му беше трудно да влезе в магазина.

Човекът като че ли долови колебанието му и на челото му се появи угрижена бръчка.

— Добре дошъл — добави и направи подканящ жест, за да го окуражи.

— Благодаря — успя да отговори Тъкър. Едната му ръка беше на гърба на Каин. — Може ли да вляза с кучето?

— Да, разбира се. Всички са добре дошли.

Тъкър пое дълбоко дъх и мина покрай рафтовете отпред, добре заредени с чипс, шоколадови вафли и пликчета сушено месо. Отиде до касата. Нямаше други клиенти.

— Красиво куче — каза собственикът. — Овчарка ли е?

— Белгийска. Малиноа… вид овчарка. Казва се Каин.

— А аз съм Асиф Кази, собственик на това заведение.

И подаде ръка през плота. Тъкър я хвана и установи, че ръкостискането му е здраво, кожата — загрубяла от тежък труд.

— От Кабул си — отбеляза Тъкър.

Мъжът повдигна учудено вежди.

— Как разбра?

— По акцента. Бил съм в Афганистан.

— Наскоро, предполагам.

„Не чак толкова наскоро“, помисли Тъкър, макар понякога да имаше усещането, че е било вчера.

— А ти? — попита.

— Дойдох в Щатите като малък. Родителите ми умно решиха да емигрират, когато руснаците нападнаха страната ни през седемдесетте. Запознах се с жена си в Ню Йорк. — Повиши глас: — Лайла! Ела кажи „здрасти“!

Някъде изотзад се появи дребна афганистанка с прошарена коса и се усмихна.

— Здравейте. Приятно ми е.

— Та как попаднахте тук вие двамата?

— Имаш предвид в средата на нищото ли? — Усмивката на Асиф стана по-широка. — Писна ни от града. Искахме нещо, което да е пълна противоположност.

— Май сте успели. — Тъкър огледа празния магазин и тъмната гора зад прозорците.

— Харесва ни тук. И обикновено не е толкова пусто. В момента сме между два сезона. Летните тълпи си заминаха, скиорите още не са започнали да идват. Е, имаме и постоянни клиенти.

Сякаш за да докаже думите му, отвън се чу рев на дизелов двигател и бял поръждясал пикап наби спирачки между помпите за гориво, като леко поднесе при спирането.

Тъкър се обърна към Асиф.

— Изглежда, бизнесът потръгва…

Очите на Асиф се присвиха и той стисна челюсти.

Военните бяха подбрали Тъкър за водач на кучета заради високите му резултати на тестовете за емпатия. Тази чувствителност му позволяваше да се свързва по-лесно и по-дълбоко с партньора си — и да преценява и хората. Сега обаче не му бяха нужни никакви умения, за да види, че Асиф се страхува.

Афганистанецът махна на жена си.

— Лайла, иди отзад.

Тя го изгледа изплашено, но се подчини.

Тъкър отиде до прозореца — Каин го последва — и бързо прецени ситуацията. Забеляза една странна подробност: регистрационният номер на джипа беше закрит с лепенка.

Това определено означаваше проблем.

Никой с добри намерения не би закривал регистрационния си номер.

Тъкър си пое дъх. Сега въздухът му се стори по-плътен, сякаш зареден с електричество. Даваше си сметка, че това е само плод на собствения му адреналин. Така или иначе, беше наясно, че се задава буря. Каин реагира на настроението му — козината на врата му настръхна и той изръмжа заплашително.

От пикапа слязоха двама мъже с карирани памучни ризи и с бейзболни шапки. Трети скочи от каросерията. Шофьорът имаше мръсна рижа козя брада, а на бейзболната му шапка пишеше: „С кеф ще оправя жена ти“.

„Страхотно… Тези кретени не само ще създават проблеми, но имат и идиотско чувство за хумор“.

Без да се обръща, Тъкър попита:

— Асиф, имаш ли охранителни камери?

— Развалени са. Не успяхме да ги поправим.

Тъкър въздъхна. Лошо.

Тримата тръгнаха към входа на магазина. Държаха бейзболни бухалки.

— Обади се на шерифа, ако му имаш доверие.

— Свестен човек е.

— Обади му се тогава.

— Виж, може би ще е по-добре, ако не…

— Обади се, Асиф.

Тъкър тръгна към вратата с Каин и излезе, преди онези да влязат. Предвид шансовете, които имаше, щеше да му трябва пространство.

— Добър вечер, момчета.

— Здрасти — отговори Козята брада и понечи да мине покрай него.

Тъкър му препречи пътя.

— Магазинът е затворен.

— Глупости — каза единият от другите и посочи с бухалката си. — Виж, Шейн, ей го там онзи боклук. Виждам го.

— Значи виждаш и че говори по телефона — каза Тъкър. — Обажда се на шерифа.

— На оня идиот? — изпръхтя Шейн. — Отдавна ще сме си отишли, преди да си извади главата от задника и да се довлече дотук.