Джеймс Ролинс - Боен ястреб

Президентът се размърда в стола си, в тъмните му очи заблещукаха отблясъци от камината.

„Ето така се вади опонент от равновесие… като го накараш да мисли, че знаеш всичките му тайни“.

— Ами… преосмислям — призна Давидович.

Пруит се облегна назад и завъртя чашата си с пръсти.

— Което означава?

— От това споразумение ти ще спечелиш сериозно.

— Разбира се. — Пруит сви рамене. — Аз съм бизнесмен.

— Разбирам, но…

Пруит го прекъсна.

— Смяташ, че твоята част може да бъде подобрена.

Давидович се вторачи в него и изостави всякакви учтивости.

— Знам, че може. Искаш от мен да осигуря оборудване и транспорт за оперативните ти екипи, наред с намеса пред граничните и митническите служби.

— Както се договорихме преди девет месеца — отбеляза Пруит. — И в замяна за помощта ще ти осигуря първата стъпка към осъществяването на сръбския национален стремеж… който е близък до сърцето ти.

Давидович се намести по-удобно. Зачерви се, но не от питието, което гаврътна на един дъх. Частната разузнавателна мрежа на Пруит го бе информирала за скрития двигател на амбициите му — цел, зад която прозираше стремеж към възмездие и мъст.

При престрелките през границата между сръбските и черногорските сили в средата на деветдесетте родното село на Давидович, Цръвско, било нападнато. Черногорска паравоенна група изпепелила селото и убила баща му, майка му и сестрите му. Единствено дядо му оцелял и опитал да защити селото. Поради някои жестокости, извършени по време на защитата на селото, дядо му по-късно бил дамгосан като военнопрестъпник от тогавашния сръбски президент Слободан Милошевич и в крайна сметка умрял в затвора.

Това вододелно събитие тласнало Давидович към политиката. Позиционирал се като борец за траен мир на Балканите — поне така обещавала платформата му. Пруит обаче знаеше истината и я бе използвал като лост, за да привлече сръбския президент на своя страна.

Продължи, като приложи още сила към лоста.

— С моя помощ ще осъществиш амбицията си — най-накрая да поправиш стореното зло, — като същевременно получиш подкрепата и похвалите на целия свят.

От сведения поглед на Давидович разбра, че думите му са попаднали където трябва.

— И в замяна — продължи Пруит натиска — аз ще получа минна концесия за парче земя, която никой не иска. — Сви рамене и стана. — Ако някой трябва да преосмисля сделката, би трябвало да съм аз.

Обърна се и тръгна към вратата.

Давидович го спря преди да е направил и три крачки.

— Седни, Келерман. Говоря глупости. Да забравим всичко това, да го припишем на боязливост от моя страна.

Пруит го погледна.

Давидович махна към стола.

— Да обсъдим графика.

Пруит изчака неподвижно десет секунди, после се върна и седна. Взе чашката си, отпи глътка и каза:

— Хората ми ще пристигнат след тринайсет дни.

09:03

След като финализира плановете, Пруит се върна в лимузината с шефа на охраната си Рафаел Лион и потеглиха към летището и частния му самолет. Трябваше да се върне в Атина, за да обядва с шефовете на най-голямата телекомуникационна компания на Гърция.

Пруит въздъхна, разхлаби вратовръзката си и си спомни Давидович и как едрият мъжага го прегърна мечешки за довиждане — отново най-добри приятели.

— Сигурни ли сме, че този идиот също не е военнопрестъпник? Чел съм, че по сръбската граница е имало сериозни инциденти.

— Слухове. — Лион сви рамене. — Давидович ще се държи, както подобава, докато дойде време. Трябва да обаче да…

Мобилният телефон на Лион изчурулика в джоба му и го прекъсна.

Пруит му махна да отговори.

Лион включи телефона и слуша няколко секунди. Зададе няколко кратки въпроса, после прекъсна връзката. Двете бръчки на челото му показваха, че новината не е добра.

— Какво има? — попита Пруит.

— Уебстър се обади. В къщата на онази жена, Конлън, в Хънтсвил, е идвал някой.

Пруит се нуждаеше от пълно вдишване, за да се освободи от конфронтацията със сръбския президент и да си спомни коя беше пък тази жена. Не че нямаше връзка между двете неща.

— Кой е бил? — попита. — Крадец?

Лион поклати глава.

— Обучен професионалист. Имал е и куче.

Пруит се намръщи.

— Куче?

— Едро според Уебстър. Според него двамата били с военно обучение. Накарали Уебстър и партньора му да побягнат с подвити опашки. Не се шегувам.

Лицето на Лион беше безизразно. Наистина не се шегуваше.

Пруит се облегна. Карл Уебстър беше дошъл от армията. Не беше глупак и с годините Пруит бе свикнал да се доверява на преценките му.