Джеймс Ролинс - Боен ястреб

Присвитите очи на жената и стойката ѝ все още издаваха подозрителност.

— Как да съм сигурна, че не ме лъжеш?

— Санди ми даде резервния си ключ оттук — обясни той. — Каза ми да дойда, ако се случи нещо.

Беше лъжа, но предполагаше, че Едит е доловила потайността на наемателката си, когато тя е ангажирала складовата клетка. Вероятно си даваше сметка, че крие нещо. За да потвърди думите си, Тъкър бръкна внимателно в джоба на ризата си и извади снимката, която му бе дала Джейн в хотела в Монтана. На нея се виждаха тримата, прегърнати. Беше я помолил да му я даде, защото очакваше в някакъв момент да се наложи да доказва отношенията си със Санди.

Подаде я на Едит, която внимаваше да държи пушката настрана от ръцете му.

Тя погледна снимката — замръзнал момент от по-щастливи времена.

— Това беше във Форт Бенингс — обясни Тъкър. — Служихме заедно. Всичките.

И посочи Каин.

Едит въздъхна, кимна и му върна снимката. Подпря цевта на пушката на рамото си.

— Санди е изчезнала?

— От месец. Дойдох тук, за да я търся. — Хвърли поглед към складовата клетка. — Или поне да открия някаква следа.

— Преди месец, казваш. — Изражението ѝ стана замислено. — Горе-долу и аз я видях за последен път преди месец. Дойде тук и май бързаше, защото обикновено се отбива при мен и Брус на по бира.

— Брус е мъжът ти?

Тя потупа добермана по гърба.

— Не. Брус е някой, който никога няма да ме измами.

Тъкър се усмихна. Напълно разбираше любовта в очите ѝ: забеляза и как кучето се опира в крака ѝ и отвръща на привързаността.

— Колко добре познаваш Санди?

Нещо едва забележимо се промени в поведението ѝ, тя стана предпазлива. Повечето хора не биха го забелязали, но чувствителността на Тъкър се простираше отвъд уменията му да установява контакт с кучетата си. Можеше да се досети на какво се дължи колебанието на Едит. Вероятно се дължеше на друга тайна на Санди, известна само на шепа хора, най-вече заради факта, че би застрашила достъпа ѝ до класифицирана информация в миналото.

— Недей да питаш, недей да казваш. — Тъкър сви рамене, за да покаже на Едит, че разбира, и още повече да затвърди увереността ѝ в близостта му със Санди. — В армията това вече не е проблем.

— Може и да е така горе на север… — промърмори тя кисело и поклати глава. — Познавам Санди от един местен гейбар. Хората наоколо се познават. Когато ѝ трябваше място да складира някакви неща, дойде при мен. Знаеше, че мога да пазя тайна.

Тъкър кимна. Каин и Брус вече се бяха подушили и бяха изиграли обичайния танц на кучешкото запознанство.

— Когато видя Санди за последен път, тя подсказа ли ти с нещо къде може да заминава?

— Каза, че ще отиде да види майка си.

„Това отговаря на хронологията“.

— Но си личеше, че е изплашена — добави Едит. — Каза, че ще отсъства известно време.

— А казвала ли ти е какво прави тук, в склада?

Едит поклати леко глава.

— Не исках да си пъхам носа. Често прекарваше нощите тук. Останах с впечатлението, че е нещо, свързано с работата ѝ в Редстоун, че има нещо, което ѝ лази по нервите и не е наред.

Хм…

— Споменавала ли е някога с какво се занимава? — попита Тъкър.

— Никога не би го направила. Знаеше как да си държи устата затворена и беше лоялна до лудост.

Тъкър зададе още няколко въпроса, но беше ясно, че Едит е на тъмно също като всички останали. Накрая поиска от нея услуга.

— Това, върху което е работила Санди тук, изглежда важно. В случай, че някой друг дойде да души наоколо, може ли да прехвърлим нещата ѝ в друга складова клетка, временно?

Едит кимна.

— Има свободна през няколко реда.

През следващия половин час Тъкър пренесе всичко, каза довиждане на Едит и Брус и подкара по тъмните пътища с Каин. На хоризонта видя сияние, което идваше от големия комплекс Редстоун Арсенал. Каквото и да бе работила Санди, каквото и да ѝ бе лазило по нервите , отговорът се намираше в тази база. Обаче не би могъл да отиде там сам.

Призна пред себе си трудната истина.

Трябваше му помощ.

09:10

Прибра се в мотела и спа четири часа, после си поръча бъркани яйца и купчина палачинки в близкото заведение, въоръжи се с огромно количество кафе и седна пред лаптопа си.

Имаше една непосредствена цел — да открие някой, който работи в Редстоун и който би могъл да му служи за очи и уши във военната база. След толкова години служба и многото мисии в чужбина беше изградил сериозна мрежа от контакти. Едно от най-хубавите неща в армията са силните приятелски връзки, които обхващат години време и големи пространства. Тъй като военните непрекъснато сменят постове и задачи, в един момент се оказва, че имаш добър приятел — или поне приятел на приятел — в почти всяка база.