Джеймс Ролинс: Боен ястреб

Когато сви покрай стената, край парапета напред помръдна сянка, полускрита зад една от каменните колони. Въоръжен гард. Беше с гръб към Тъкър и следеше какво става долу. Тъкър се промъкна зад него и при последната крачка притисна гръкляна му с цялата си сила. Свали го на земята, но близо до стената, зад колоната. След това притисна сънната му артерия и изчака тялото да се отпусне.

Скрит зад колоната, бързо взе резервните пълнители на гарда и ги прибра в джобовете си. Провери и камерата на Каин — накара го да се обърне наляво и надясно, но от неговата страна не се виждаха хора.

„Вероятно този е бил единствената охрана тук“.

Тъкър пропълзя около колоната до ръба на балкона и погледна между пролуките на парапета.

Лион изкрещя пак:

— Защо спря там?

Французинът крачеше напред-назад зад един от техниците. Тъкър виждаше всичко. Техникът опитваше да задвижи машината по всички възможни начини, но без успех.

— Не разбирам… Не реагира.

На мониторите над главата на техника се виждаше светеща карта на Камена Гора. Много райони бяха обгърнати в мрак. Друг монитор показваше въздушни снимки на полетата от южната страна. Един танк мина през ливада, после смачка кочина с прасета и срути близката къща. През тревата се разбягаха прасета. След танка се появиха бронирани машини с картечници, които не преставаха да стрелят към селото. Втори танк спря насред полето, сякаш за да гледа мълчаливо продължаващото разрушение.

— Накарай го да се раздвижи! — ядосваше се Лион.

— Не мога. Умрял е.

Докато гледаха обаче, куполът на спрелия танк се раздвижи. От оръдието изскочи дим. Снарядът улучи водещия танк от около трийсет метра и го превърна в димяща купчина метал. Когато димът се разсея, половината купол липсваше.

И сякаш не беше доволен от попадението, куполът на танка отново се завъртя — този път към една от бронираните машини. Не я улучи, но куполът продължаваше да се върти и да търси нова възможност за стрелба.

Лион и техникът бяха озадачени от поведението на танка, но Тъкър не беше.

„Браво, Франк“.

Франк вероятно бе успял да поеме контрола над танка, за да го използва в защита на Камена Гора.

Лион се обърна към другата работна станция и извика на техника:

— Изпрати „ястреб“. Бомбардирай го.

Онзи веднага се зае, но жестовете му издаваха нежеланието му.

— Не мога да го видя, сър. Никоя от птиците не го вижда. Като че ли системите са ослепели.

— Обаче аз го виждам, ето там! — продължаваше да се ядосва Лион.

Тъкър се усмихна. Рекс вероятно прикриваше танка, както дистанционният пулт бе прикрил него и Каин в блатото в Алабама.

Танкът стреля пак. Снарядът улучи един бронетранспортьор странично и машината се претърколи в ливадата, в едната ѝ страна зейна дупка. Но Франк не беше приключил. Веригите се завъртяха и четирийсеттонното чудовище започна да преследва другите машини, да набира скорост.

„Браво, Франк, браво…“

— Момент! — извика техникът до Лион. — Мисля, че си връщам контрола!

На екрана видяха как танкът намали скоростта — оръдието започна да се движи насам-натам произволно, после спря.

— Готово! — заяви техникът доволно. — Навсякъде имаме зелени светлини!

От другото работно място също се чу добра новина:

— Най-после успях да го взема на прицел.

Тъкър изруга наум. Явно защитата на Франк беше краткотрайна. Рекс вероятно беше останал без захранване.

— Още ли искате да унищожа танка? — попита техникът.

Лион примижа пред картата.

— Не. Да остане където е. — Чукна място на картата, разтреперан от гняв. — Изпрати тези координати на танка и дай команда да изразходва останалите си боеприпаси срещу тях. Според предварителните анализи повечето от местните хора би трябвало да са се скрили в пещерите по западния склон над селото. Взривете ги. Ако някой оцелее, да бъде погребан жив.

— Слушам, сър. — Техникът почна да въвежда координатите.

— Приключваме с всичко сега! — каза високо Лион. — Всички оръжия да стрелят по селата. „Ястребите“ да пуснат запалителни бомби и касетъчни заряди. Една последна огнена буря и вдигаме багажа от това забравено от бога място.

Разнесоха се радостни възгласи и викове „ура“.

Тъкър се скри отново зад колоната и докосна микрофона на гърлото си.

— Джейн? — прошепна.

Последва дълга тишина, после се чу отговор:

— Как са нещата при теб?

— Зле… и ще стават по-зле. При вас?

— Нора работи. Ще ѝ трябват още пет-шест минути.